Как народът на самураите и анимето създава общество, в което уважението към другия е вътрешна необходимост
Д-р Стефания Димитрова
От всички загадки на Япония една остава най-трудна за разбиране от западния човек. Не са роботите, нито високите технологии. Истинската загадка е как милиони хора успяват да живеят заедно с толкова малко явни спречквания.
Докато на Запад обществото изисква от нас да се себедоказваме непрестанно, като защитаваме мнението си, японците следват различен идеал. Те го наричат „ва“ – философия на задружното съжителство.
За японеца успехът не е да победи другия в спор. Успех е всички да запазят достойнството си и отношенията да останат добри дори когато съществуват различия.
Защо японците се покланят един на друг
Ако посетите Япония, още през първите часове ще забележите нещо необичайно. Хората се покланят непрекъснато. Покланят се при поздрав, при раздяла, при благодарност, при извинение, дори когато разговарят по телефона и събеседникът им не може да ги види.
За западния човек поклонът изглежда като проява на учтивост или светски обноски. Но зад този жест се крие много по-дълбока философия.
Корените могат да бъдат открити в будизма и особено в дзен учението. Според дзен във всеки човек е заложена възможността за просветление. Независимо от своите слабости, грешки или житейски заблуди, в сърцевината си той притежава една по-висша природа – чиста, мъдра и свободна.
Когато човек се покланя, той не отдава почит единствено на общественото положение, възрастта или заслугите на другия. В по-дълбок смисъл той изразява уважение към тази скрита духовна същност, която съществува във всеки човек.
Разбира се, през вековете първоначалният духовен смисъл постепенно се преплита с порядките на японското общество. Днес повечето японци вероятно не мислят за будистката философия всеки път, когато се покланят. И все пак древната идея продължава да живее в самия жест.
Когато се покланяш на другия, ти се покланяш на най-доброто, което той би могъл да бъде.
Това просто схващане е помогнало на поколения японци да превърнат уважението не просто в нравствено ръководно начало, а във всекидневно поведение.
Амае – сладката зависимост
Съществува японска дума, която почти няма точно съответствие в европейските езици – амае. Тя е толкова отличителна за японската култура, че дори много преводачи предпочитат да я оставят непреведена.
Най-близкото значение е усещането за защитеност, което изпитваме, когато знаем, че можем да разчитаме на нечия грижа и доброжелателност. Това е доверието на детето, което заспива спокойно в прегръдките на майка си, убедено, че светът е безопасен.
Японският психиатър Такео Дои посвещава цяла книга на това понятие и го определя като една от най-ярките особености на японската психология. Според него човек никога не губи напълно потребността да бъде обгрижван и разбиран. Разликата е, че в Япония тази потребност не се възприема като слабост. Напротив – тя е естествена част от човешките отношения.
Децата и възпитателите в детската градина „Шимозума“
Така както детето разчита на родителите си, възрастният японец често гледа на своя учител, ръководител или по-възрастен колега като на човек, който не само ръководи, но и носи отговорност за неговото благополучие. От своя страна по-висшестоящият има нравственото задължение да проявява загриженост и внимание към хората под себе си. Тази взаимност може да се наблюдава навсякъде – в училището, в университета, в службата и дори в кварталната общност.
Когато преподавах в японски университети, често бях впечатлена от отношенията между професорите и студентите. Преподавателят се вълнуваше от личното развитие на студентите си, помагаше им да намерят работа, пишеше препоръки и често продължаваше да поддържа връзка с тях години след дипломирането им.
На Запад подобни отношения понякога биха изглеждали прекалено близки. В Япония те се възприемат като естествен израз на взаимна отговорност.
Разбира се, амае има и своята цена. То предполага преданост към групата и готовност човек да постави общото благо над личните си желания. Но същевременно тази култура на взаимна грижа създава усещане за принадлежност.
В свят, в който независимостта често се превръща в самота, японското разбиране за амае предлага различна гледна точка. То напомня, че човешката сила не се измерва само със способността да се справяме сами, а и с умението да се доверяваме на другите и да приемаме тяхната подкрепа. Може би именно затова японското общество прилича повече на мрежа от взаимни отношения, отколкото на арена за съревнование. В основата му стои не въпросът „Как да победя другите?“, а „Как да живеем заедно?“.
От малкия принц към гражданина
Как се създава общество, в което хората не мислят само за себе си?
За чужденците често е трудно да разберат един от парадоксите на японското възпитание. До постъпването си в детската градина много японски деца живеят в свят, който бихме могли да наречем истински рай. Майката посвещава огромна част от времето и вниманието си на детето. Неговите желания се предвиждат още преди да бъдат изказани. Плачът рядко се наказва. Строгите забрани са малко. В първите години от живота си детето е в сърцето на семейната вселена. В Япония съществува старо убеждение, че малкото дете трябва да расте в среда на безусловна любов и закрила. То трябва да почувства света като добро място, а себе си като безусловно прието същество. Ето защо много западни педагози остават изненадани, когато видят колко свободни и дори разглезени изглеждат някои японски деца в предучилищна възраст.
Но именно тук започва най-любопитната част от японското възпитание. Детската градина е първата истинска среща на детето с обществото. За първи път то се оказва сред двайсет или тридесет други деца, които също искат внимание, също имат желания и също заслужават уважение. Тук настъпва голямото откритие: „Светът не се върти около мен“.
Работа по групи в час по физика в гимназия „Ибараки Керничу“ в града на науката Цукуба
В японските детски градини възпитателите рядко четат дълги нравоучения. Вместо това децата ежедневно преживяват уроци, които ги учат на сътрудничество. Те почистват заедно, подреждат заедно, принасят храната заедно, грижат се един за друг.
Шогунът на Нагоя и неговата съпруга, облечени в цветя, по време на празника на хризантемите
Целта не е детето да бъде най-доброто. Целта е да се научи да бъде част от групата.
По време на моите изследвания на японската образователна система често наблюдавах колко внимателно учителите насочват децата към осъзнаването на другия. Ако едно дете вземе всички играчки за себе си, учителят ще му помогне да забележи чувствата на останалите деца. Това е началото на онова, което японците наричат сговор – ва. Много от неписаните правила на японското общество всъщност започват именно тук. Да не създаваш неудобство на другите. Да мислиш за цялото. Да проявяваш внимание. Да умееш да се съобразяваш.
Любопитното е, че дисциплината не се изгражда чрез страх, а чрез принадлежност. Детето не спазва правилата, защото се страхува от наказание. То ги спазва, защото постепенно започва да се чувства част от общността. Така японската детска градина изпълнява една от най-важните задачи в обществото – превръща малкия принц в гражданин. Първо детето получава безусловна любов. След това се научава, че същата любов и уважение принадлежат и на всички останали.
Дарума – куклата, която винаги се изправя
Японската кукла Дарума
Сред най-обичаните символи в Япония е куклата Дарума. На пръв поглед тя изглежда необичайно – кръгла, без ръце и крака, с големи очи и леко строго изражение. Но зад този прост предмет се крие една от най-дълбоките идеи в японската култура.
Дарума е създадена така, че винаги да се изправя след падане. Както и да я бутнете, тя се връща в изходното си положение. Именно затова векове наред японците я възприемат като олицетворение на устойчивостта пред изпитания. С нея е свързана известната японска поговорка: Падни седем пъти, изправи се осем.
На Запад често се възхищаваме на таланта. В Япония много по-високо се цени постоянството. Според японското разбиране успехът рядко е следствие от изключителна дарба. По-често той е плод на търпение, прилежание и способността да продължиш напред след неуспех.
Тази идея може да се види още в училище. Японските деца отрано се учат, че грешките не са повод за срам. Те са част от учението. По-важно е не колко пъти си сгрешил, а дали си намерил сили да опиташ отново.
Съществува и любопитен обичай. Когато японец си постави важна цел – да завърши образование, да започне нов бизнес или да издържи труден изпит – той купува Дарума с празни очи. Първо оцветява едното око и си намисля желанието. Едва когато постигне целта си, оцветява и второто. Така куклата се превръща в мълчалив спътник по пътя към успеха.
Преданието свързва Дарума с индийския монах Бодхидхарма, смятан за основоположник на дзенбудизма. Според преданието той медитирал толкова дълго и неподвижно, че образът му се отбелязал върху стената, където седял. Историческата достоверност на преданието е по-малко важна от неговото послание – непоколебимата отдаденост на избрания път.
Може би затова Дарума продължава да бъде толкова обичана и днес. В свят, обсебен от бързите резултати и мигновения успех, тя напомня една проста истина: не е важно дали ще паднем. Важно е дали ще намерим сили да се изправим още веднъж.
Замъкът на Нагоя
Самураят в съвременния японец
В костюми на самураи на празника на хризантемите в Нагоя
Макар епохата на самураите да е останала далеч в миналото, духът им продължава да живее в Япония по начин, който често изненадва чужденците.
Разбира се, днес по улиците на Нагоя ще видите воини с мечове само по време на празника на хризантемите, за да могат чужденците да си направят снимка за спомен. Но ценностите, които самураите са почитали в продължение на векове, все още присъстват във всекидневието на милиони японци.
Според самурайската философия истинската сила не се измерва с мускули или оръжия. Тя се измерва със способността да владееш себе си. Самураите вярвали, че всеки може да бъде смел в момент на победа. Истинският нрав се разкрива в мигове на поражение. Тази нагласа може да се усети и днес.
По време на престоя ми в Япония често наблюдавах как хората се държат в напрегнати положения. Независимо дали ставаше дума за претъпкано метро, закъснял влак или природно бедствие, първото действие рядко беше паника. Вместо това хората запазваха самообладание и се опитваха да не натоварват допълнително околните със собствените си вълнения.
След разрушителното земетресение и цунамито през 2011 година светът беше удивен от спокойствието и дисциплината на обикновените японци. Докато телевизионните камери показваха опустошени градове, хората чакаха реда си за вода и храна без враждебност и без блъскане, без опити да получат предимство за сметка на другите. За мнозина това изглеждаше необичайно. За японците беше естествено.
Самурайските обичаи оставят още една важна следа в японския нрав – отношението към усъвършенстването. В Япония съществува убеждението, че човек никога не е завършен. Винаги има какво да подобри в себе си. Майсторът по калиграфия продължава да упражнява същите движения десетилетия наред. Готвачът приготвя едно и също ястие хиляди пъти. Учителят усъвършенства урока си до края на службата си. Не защото не са достатъчно добри, а защото винаги могат да станат още по-добри.
Самураят е заживял в сърцата на обикновения японец. А общуването с хора, които преди да потърсят сламката в окото ти, се вглеждат в себе си, е празник на разбирателството и добронамерените взаимоотношения.
Урокът на Япония
„Може би най-ценният урок, който японската култура предлага на съвременния свят, е, че обществото не се крепи единствено на закони и правила. То се крепи на милиони малки жестове на уважение. В свят, в който хората все по-често се надвикват, японците напомнят, че истинската сила не е да наложиш себе си. Истинската сила е да създадеш пространство, в което и другият може да запази достойнството си.
Именно това е смисълът на ва – хармонията, която започва не от обществото, а от човека.“*
* Откъс от „Притчите на Изтока: Когато белият жерав разтвори крилете си“ на Стефания Димитрова, изд. „Алфа – Омега“, 2019
За авторката
Д-р Стефания Димитрова е изследовател на културите на Япония, Индия и Китай. Пет години изучава японската образователна система и преподава в университетите в Нагоя, Цукуба, Киото, Осака и „Васеда“ в Токио. Днес ръководи Центъра за международни изследвания в образованието и културата. Автор е на поредицата „Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието“ и на книгите „София – Токио: светът през погледа на децата“, „Рабиндранат Тагор – митичният страж“, The Day of Brahma („Денят на Брахма“) и The Fruits in the Tree of Life („Плодовете на Дървото на живота“).