НА ГОСТИ НА ЧАЕНА ЦЕРЕМОНИЯ

откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“

автор Стефания Димитрова

на гости на чаена церемония

Красотата, която лекува

Японците, които са развили изключителна чувствителност към изяществото, смятат, че създаването на красота в ежедневието е мощно средство за лечение. Те обичат да казват: „Ако позволиш на окото си да бъде будно за света така, както ти се представя, и добавиш към това великолепие своя скромен дял в ежедневните активности, като приготвяне, сервиране на храната, аранжиране на дома, работа в градината – това е избор, утвърждаващ и възвеличаващ живота.“

Много японски домакини споделят, че най-значимо за тях е интегрирането на красотата в ежедневието, защото трайно установява дълбоко усещане за цялостност в живота им. Японки, отдали се на изкуствата, разказват: „Когато болката те обгърне, ако потърсиш утеха в нещо друго, то няма да я прогони, но ще премести фокуса на вниманието от грозотата, която ранява върху великолепието, а това е възвишено.“

Изборът на съдовете за чаена церемония например, последователните етапи на подготовка, церемониалът, декорацията на помещението, подреждането на градината, в която е построен павилионът за пиене на чай, както и всички останали видими форми, са посредници към целта, а именно: изживяване на красотата на обичайната дейност, като приготвяне на чай.


Гостите пристигат и се покланят един на друг. Разговорите са ограничени и притихнали, защото всеки би желал да съхрани чистотата и спокойствието на момента. Когато влезе домакинята, всички ѝ се покланят с уважение и тя отговаря на поклона. Това създава една хармонична група, която взаимно се подкрепя в търсене на естетическа наслада от присъствието на чаена церемония.

Домакинята предлага елегантно подредени сладкиши в розов цвят, в хармония с цъфналите навън дръвчета. Сладките приличат на току-що паднали черешови цветчета. Сърцата на гостите са трогнати от изтънчеността и деликатността на сладкишите. С грациозни жестове домакинята стрива чаените листенца в купичка. Всеки детайл е изпълнен с такава прецизност и грация, с уважение към всеки съд и прибор, че се създава церемониал, който цели да хармонизира присъстващите и да ги потопи във вътрешна тишина. Поклон на благодарност придружава всеки жест на подаване или отнасяне на съд.

Важен е моментът тук и сега. Всички спомени, тревоги, радости, емоции и мисли са оставени вън от стаята. Цени се присъствието в настоящето и вниманието е съсредоточено върху церемонията в приятелска атмосфера. Вътрешна радост озарява присъстващите. Никакви външни събития не могат да ги откъснат от това сладостно протичане на тиха удовлетвореност и всеки е част и частица от този поток.

Чаената церемония подхранва тези жени, за да могат смело и спокойно да се справят с това, което ги очаква вън от тази стая. Тя им дава самоуважение, което произтича от усета за важността на тяхното присъствие тук и сега. Богати или бедни, щастливи или нещастни – всички жени са признателни на споделената красота.

„Тишината е най-ценна в чаената церемония, защото тя ни обгръща и ни подкрепя в най-дълбоките и най-слабите ни места. Чувстваш се на сигурно място, такъв, какъвто си. Приемат те такъв, какъвто си. Закрилян си и за теб се грижат. Твоите най-дълбоки нужди са разбрани и удовлетворени“ – казва Ямамото-сан.

Дали съчиняват поема в отговор на поздравителна картичка, или се разхождат в градината, за да съзерцават цъфтенето на вишните, падането на червените кленовите листа или полета на жерава, японките умеят да се наслаждават на красотата и да я създават.

Десетте принципа на лечебната красота

  • Чувство за взаимосвързаност
  • Единство на ума и тялото
  • Съсредоточеност в действията
  • Подхранване на душата
  • Радост от живота
  • Създаване на красота
  • Развиване на усет за благодарност
  • Приемане на реалността такава, каквато е
  • Разширяване на перспективата
  • Въплъщение на състраданието

Всеки от тези принципи добавя дълбочина към парадигмата на лечебната красота и обогатява останалите.

„Отчаянието на самотата може да бъде сравнено с чувство за дълбока незарастваща рана, придружена от парализиращ страх и неудовлетвореност. Страданието се поражда от чувството за изолираност. Затова лечебният ефект на усещането за взаимо-свързаност дава сигурност, че принадлежиш към нещо по-голямо, по-силно и по-трайно от индивидуалния живот.“ Усещането за споделено състрадание, съдействие, взаимопомощ и насърчаване запълва огромната празнота на изолираността.

Празнотата и взаимосвързаността са двете страни на един и същи будистки поглед към света. Всяко нещо в света на феномените е съставено от молекули, атоми и субатомни частици. Звездите и индивидите имат еднаква структура и не може да се открие нищо, което в този смисъл да не е взаимосвързано. Гьоко-сенсей обяснява това чувство по следния начин: „Нещата са свързани чрез безграничността. Миналото, настоящето и бъдещето са свързани в мрежата на празнотата.“

Обграден от трагедия или загуба в индивидуалното си пространство, човекът е погълнат от мъка. В споделеното пространство терзанието се разтваря в позитивните настроения на околните. А красотата помага да се премести фокусът на вниманието от негативните емоции върху празнотата и тишината на настоящето. Когато е наранен, човекът има нужда от допълнително подхранване, а красотата има това качество. Тя е мощно лечебно средство, което прониква в неподозирани дълбочини на психиката и запълва всички пукнатини и процепи. Тя освобождава от ограничения, за които не сме подозирали.

Актът на създаване на красота е жизнеутвърждаващ. Създаването или съзерцаването на създадената красота утвърждава надеждата, засилва способността ни да посрещаме нещастието и съживява посърналите. Веднъж щом си изпитал целебната сила на красотата, я търсиш или я създаваш като противоотрова на ежедневните тревоги.

Красотата също омекотява грубостта и ъгловатия характер, като създава единна гъвкава и грациозна основа за общуване. Тя е като флуид, който предотвратява калцирането в егоистична клетка. Разтваря затворените врати на сърцето, което е потърсило закрила от нараняване. Затворен в страданието си в миналото, индивидът не може да изживее настоящето. Красотата държи неговото внимание в едно настояще, защитено от нараняване.


Пребиваването в сигурността на красотата създава възможност за утвърждаване на ценността на собственото ни присъствие. Да се съзерцава красотата – означава да се разпознае стойността на обекта и субекта на съзерцанието. В този смисъл красотата ни помага да изпитаме дълбоката връзка на нещата и своето място в мрежата от обвързаност.

Дистанцията между нещата изчезва, няма разлика между създател и съзерцател на красотата, участват всички сетива. Това е именно и третият аспект на лечебната сила на японската култура: постигане на хармония със света чрез възхита пред великолепието на всяко нещо и изтънчен начин за възприемане на танца на нещата.

издателство „Алфа-Омега“

Facebook

Книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ може да закупите оттук

Преди 8000 години прототраките са изобразявали еволюцията на божественото

swastikas in two directions

Стефания Димитрова

Анализ на символа на свастиката върху керамика от палеолитни находища в България.

Диади от свастики украсяват плоска чиния, намерена в пещерата Деветак край гр. Ловеч. Находката е от 6000 г. пр. Хр. За неолитните култури свастиката (пречупен кръст) е рядко явление, а диадична свастика (обърната наляво и надясно) е изключително откритие.

Ако за един археологичен дискурс откритата чиния означава добра керамична техника, в дискурса на една културна антропология, която се интересува от проекцията на човека върху създадените от него културни паметници (вещи, писменост, език), това откритие е извънредно ценно.

Свастика, обърната наляво

Етнографията, етнологията и културната антропология са единодушни в тълкуването на ритуалното движение и ритуалните символи, обърнати по посока наляво. Десетки примери на ритуална практика от Индонезия до Северна Лапландия сочат, че народите са приели за “вярна“ и свещена посоката на движение, обратна на часовниковата стрелка. Тя означава разрушаване на видимото битие, профанния свят с цел достигане на сакралното “митично време“, в което се съхраняват образците на първосътворението.

Свещеното “митично време“ е отвъд времето и пространството. Това е състоянието на Всемогъщия творец. (Ето един пример от българския бит – хорото, което е ритуален танц, също се движи обратно на часовниковата стрелка.)

Това винаги означава отричане на земното, на човешкото, на създаденото. Видимият свят е считан за небожествен. В този смисъл свастиката, обърната наляво се тълкува като разрушаване, унищожаване.

Свастика, обърната надясно

Свастиката, обърната надясно, се почита в Индия от времето на древните Веди (3000 г. пр. Хр.) до наши дни. Там тази посока на символа е приета за правилна, защото символизира Шри Ганеша- божество на мъдростта и невинността. Той е първият принцип на творението,който пронизва цялото битие и е отвъд него. Едно от имената на Шри Ганеша е Вигнанаша – т.е. „невинността, която преодолява всякакви препятствия“.

Диадична свастика от Деветашката пещера

Да се върнем към диадичната свастика, открита в Деветашката пещера. Фактът, че знаците едновременно са нарисувани наляво и надясно, сам по себе си говори, че посоката наляво не е сакрализирана и е равностойна на посоката надясно.

Какво би могло да означава съчетаването на двата символа? Поддържане на равновесие между сътворяването и разрушаването, между сакралното и профанното? Но в този смисъл светът би се намирал в постоянно непроменимо състояние на покой. А историята недвусмислено ни показва движение, промяна на човечеството.

Тук си припомняме заключението на грандиозното изследване върху човешката история на световноизвестния философ на историята Арнолд Тойнби. Според него “Целта на човешкото усилие, на развитието на цивилизацията се равнява на напредък на светостта.“

Според д-р Нирмала Шривастава, доктор хонорис кауза на Академията на науките на Санкт Петербург, движението на свастиката надясно означава еволюция на първия принцип на Сътворението – на невинността, на божествеността, а посоката на разрушение, посоката наляво следва да тълкуваме в смисъла на разрушаване на пречките за еволюция на божественото.

Първият принцип на творението – божествеността, отстранява всички пречки в своето себеразвитие. (Да си припомним името на Шри Ганеша: “Той преодолява всички препятствия“).

Четецът на божествения текст

Човекът от неолита на средината между хаоса и Космоса, в своята интуитивна свързаност с божественото рисува свастиката в диада. Човекът, разбиран от съвременната философия като “четецът на божествения текст“, 8000 години по-късно открива значението на този символ като: себеразвитие на светостта, която разрушава всякакви пречки за изпълнение на божествения план.

Културата на прототкраките, която се разпростирала по земите на днешна България, Северна Гърция, Южна Румъния и Северна Сърбия, е носела едно дълбоко проникновение. Три хиляди години преди древноиндийските Веди на тази земя се е почитал символът на божествената същност на човека. В зората на европейската култура човекът е имал позитивна (макар може би неосъзнавана) нагласа за света, в който живее.

Къде ли в своя път човечеството е загубило ориентир и е започнало да противопоставя видимия свят на божествения и с това да желае своето разрушение?

Courrier of UNESCO, 1996

https://www.facebook.com/alfaomega.bg

ПРИТЧИТЕ -ТРОЯНСКИЯТ КОН НА ПСИХОТЕРАПЕВТА

Притчата - помощник на психотерапевта

Това, което ни преследва е по петите ни


В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого?

Това, което ни преследва, е по петите ни. Защото това, от което бягаме, е Великата заблуда на нашия живот. Нашето обкръжение, нашето самочувствие, нашите проблеми или радости следват точно колебанията на вътрешните ни очаквания. Защото мисълта е като магнит, като гравитация, която привлича различни неща. Това, от което се страхуваме или в което имаме силна вяра, като че ли тутакси се случва.

Нима може да се избяга от една самоизмама в друга? Резултатът е само промяна на цвета на палитрата. От розовата палитра се променя във виолетова, сиво-зелена, лепкаво-синя, докато най-сетне една мъглива нощ се събудим, зъзнещи в мъртвешкия хлад на безизходицата.

Необикновени, особени, странни, знаменити и в същото време най-обикновени хора


“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Сигурно си мислиш вече, читателю, че щом хората, които се нуждаят от неотложен съвет, помощ, съчувствие, се съпротивляват срещу всяко наставление, какво остава за тези, които дори не съзнават, че влачат със себе си назряващи проблеми, бъдещи конфликти, болести и напрежение. Как би могла психотерапията да проникне в душевността на личността, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии? Та нали и Бог дори не влиза в интимния свят на човека без покана.

За възрастните притчата е това, което за децата е „класическата баба“


Най-неусетно това може да стори притчата. Тя ни откъсва от директен контакт с действителността, създава усещането за условност и дистанцираност от собствените ни конфликти. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” носи магията на приказките. С нея в миг сълзите се превръщат в смях, обидата в усмивка.


Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ автор Стефания Димитрова

поредица „ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО
Поръчай с наложен платеж оттук

Поръчай с дебитна или кредитна карта оттук

ДЗЕН ПОЕЗИЯ

Може ли да бъде спрян потокът в долината?

Скоро ще се влее в големия океан
и ще се превърне в грамадна морска вълна.

Петелът потръпва от студ.
Покатерва се на своето място в обора.

Дивата патица, усетила хлад, се гмурва във водата.

Един е прекият път – през трънливите храсти.



Проблясващата повърхност на езерото омагьосва рибарите.

Тревистият цвят опиянява летящите дракони.

Един е пътят на вечността.

Тишината на ума се запътва натам.



дзен поезия

Луната целува водата,

водата обгръща Луната.

Сенките на замъка изчезват при пълнолуние.

Клонките на върбата изглеждат прозрачни,

когато са отрупани със скреж.


Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова

ПРИКАЗКИТЕ И ПРИТЧИТЕ – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието
книга първа Бисерната броеница на Сарасвати

психотерапия с притчи
Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието

В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого? Нима може да се избяга от една самоизмама в друга?

Притчата – приказка за пораснали деца

Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Как би могла психотерапията да проникне в душата на тези хора, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии?

Най-неусетно това може да стори притчата. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” не носи нова играчка, дрешка или електронна игра от чужбина. Тя носи магията на приказките.

Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ книга първа от поредицата ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО автор Стефания Димитрова

Белият жерав – добра поличба и дълъг живот

Когато белият жерав разтвори крилете си

бели жерави - кимоно Япония
бели жерави – кимоно Япония

Белият жерав е свещена птица на Далечния Изток, почитана особено в Япония заради елегантния ѝ полет. Той е възприеман като добра поличба, тъй като символизира дълъг живот.

Китайците виждат в образа на жерава посланик на света в небесния рай, затова го изобразяват като придружител на безсмъртните мъдреци. Древните китайски алхимици са вярвали, че ако изпият отвара, приготвена от яйце на жерав или коруба на костенурка, ще увеличат жизнената си енергия. Асоцииран с планината Хорай – даоисткия рай в Източно море, жеравът е неотлъчно до седемте богове на щастието.
В японската традиция жеравът е най-често изобразяваната птица. Виждаме го гравиран върху ножници на мечове, печати и гербове на благороднически фамилии; изрисуван на плъзгащи се врати и паравани; върху керамика и ръчно правена хартия, лакирани кутии за бижута; умело бродиран в скъпо тъкани кимона, които се носят на Нова година или за церемонията на сватбата.
Широко разпространено е вярването, че който направи хиляда жерава от хартия, това, което си е пожелал, ще се сбъдне.

Белият жерав в Тай Дзи

белият жерав в Тай Дзи

В първата фигура на танца и бойна техника Тай Дзи практикуващият сякаш държи малка сфера пред себе си, символизираща микрокосмоса на неговата индивидуалност.
В една от следващите фигури той плавно разтваря ръцете си като жерав, който се кани да полети. В тази фаза се пресъздава идеята за постепенно трансформиране на индивида от ограничена идентичност в свободна от предел същност.
Фигурата „белият жерав разтваря крилете“ си е част от радостната игра на преливания от микрокосмос в макрокосмос, където индивидуалността на практикуващия се стопява като ледена капка в морето на макрокосмоса на Вселената.

Япония бели жерави
В тази книга образът на „белия жерав, който разтваря крилете си“, символизира три нива на хармонизиране на индивида – с другите хора –културологичен поглед, със себе си през призмата на психология на дълбините и естетически – чрез естетизиране на околната среда.

Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова

Какво е щастие за японците?

щастие според японския светоглед

Какво е това чудно нещо, наречено щастие? „То не е заровено съкровище, дреха от модерен бранд или диплома от световноизвестен университет“ – казват в Япония.

Щастие като пътуване през живота

Щастието е самият процес на пътуване през събитията на живота. Дребните неща, които изграждат деня и нощта ни. Ако не ги забележим, те ще си останат там, непоколебимо очакващи, вечно на разположение. Като ги пропускаме, заслепени от преследването на химерата „ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ“, губещи сме ние.
Уханието на пролет през прозореца; заскрежените клони на дърветата в парка; веселият смях на децата в градинката пред блока; свежестта, която струи от приветливата продавачка на маслини; силуетът на възрастен човек, който бавно се разхожда в парка сред дъжд от падащи листа; меката топлина в очите на жената, която продава кокичета на улицата: красотата на „десетте хиляди неща“ е тук, само за нас. А ние ѝ обръщаме гръб, за да търсим повишение в службата, което едва ли в близките десет години ще получим; признание, което никога няма да дойде; любов, каквато е описана в романите.

Японецът ще каже: „Бъди доволен, че имаш работа, защото има хиляди безработни и милиони гладни; за признанието е важно не какво получаваш, а какво даваш на другите, така твоята душа ти е признателна; а любовта в романите е описана като „падане, а не въздигането в любовта“ (falling in love). Автор на въздигането си само ти.

Щастието не е цел. Дори да срещнеш бленувания човек, да създадеш мечтаното семейство, да имаш най-прекрасните деца, да работиш това, което винаги си желал – защо вечер, след всички тези удоволствия и предписани щастия, се потапяш в блаженството на съня? „Защото след дълбок сън без сънища се чувствам зареден и изпълнен с живот“ – ще ми отговориш. Вярвам ти, защото в съня без сънища отиваш там, откъдето започва всичко, там, където не си нито любим, нито омразен; нито приятел, нито враг; нито умен, нито глупав; нито богат, нито беден; нито красив, нито грозен.

Там, във великото Единство, което съществува преди, по време и след всички неща, душата ти си почива от трескавото изпълняване на предписанията на рецептите за „щастие“ и се изцелява от безцелните битки за химерни награди. За реалността, която ни захранва както съня без сънища и която поражда десетте хиляди имена на красотата, ще стане въпрос във втора част на тази книга. Как и къде изгубихме връзка с тази реалност, едновременно вътрешно присъща и отвъдна на нашето съзнание?

откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ автор Стефания Димитрова

БНР и Дарик за книгата  „Когато белият жерав разтвори крилете си“

[mc4wp_form id=“417″]

В търсене на себе си

„Приближаваме завоя на следващото хилядолетие като моряците на Колумб, които се отправят на пътешествие към новия свят с карта от XV век, на която има само морски дракони, заобиколени от замърсена синя вода.

Колумб плаваше под флага на мечтите. Повечето от нас се уповават на мечтите за работа, близки, приятели, дом, финансова сигурност, здраве, мир. Но ние нямаме вдъхновяваща нова мечта за желано и реализируемо бъдеще, която да ни стимулира“ – пише Д. Уйлямс.

Пол Валери изрази несигурността на мечтите ни в една фраза: „Ние се надяваме мъгливо, но се страхуваме конкретно.“

Колективно се научихме да се тревожим за глобалното затопляне, озоновите дупки, драстичните промени в климата, опустошителните природни бедствия, ерозията, свръх замърсяването, липсата на питейна вода, глада, войните. Тези страхове определят бъдещето, което бихме искали да избегнем, но което се мярка на днешния хоризонт като нощен кошмар, който навлиза в мислите ни, във възприятията ни, оформя чувствата ни и картината ни за света.

Научили сме се да неутрализираме страха от сънищата си с рационалната завеса: „Това все още не е реалност.“ Но тези страхове вече са навлезли в онзи пласт на колективни представи, който наричаме неосъзнат спонтанен образ на света“. Те ограничават способността ни да  предприемем трезва стратегия към бъдещето, такова каквото бихме желали да бъде. Тъй като не знаем на какво точно да се надяваме и в какво да вярваме, в търсене на ориентир се обръщаме за пореден път към съкровищницата от натрупана опитност в митологичните образи.

Всички се нуждаем от жива мечта за продължавщо бъдеще, за бъдеще, което не умира в апокалипсис от липса на въздух, вода, храна, болести, агресия и компютризирани умове.

Хуманитарните науки имат влиянието да легитимират и подкрепят деструктивните или конструктивните тенденции в колективното ни пътешествие към бъдещето.

Затова целта на учените от Европа, Азия и Америка е да се постигне по-пълна картина на предизвикателствата, които поставя новата ера пред човека и културата. Нужна ни е по-ясна представа за универсалния процес на глобализация на културите и тяхната идентичност, по-прецизно отразяване на съзнателния и несъзнателния стремеж на хората от всички култури към колективна хармония.

Срещата на философи и психолози с литератори и фолклористи от различни страни и култури е пореден опит за среща и близост на различно мислещи, за да се изработи нашия общ път към конкретната надежда. С интелигентен поглед към Себепознание, струва ми се, че бихме могли да се научим да се надяваме също така точно и интелигентно, както се страхуваме.

Проблемите в света са глобални, но те са последица от действията на множество индивиди. Тероризмът, войната, икономическата несправедливост, замърсяването, промените в климата, дори търсенето на смисъл в живота, са глобални проблеми.

Случайностите и потенциалите на този свят, в зората на новото хилядолетие, ще бъдат посрещнати от индивидите в тяхната самота и в тяхната обвързаност с другите. Хората са предизвикани да съзреят в безпрецедентен мащаб, защото се нуждаем от нова, изпълнена с уважение и постижимост перспектива за Себе си и за света, в който живеем.

Въведение от книгата „В търсене на себе си зад ъгъла на XXI век“
автор на въведението д-р Стефания Димитрова

 

Книгата представя докладите от конференция „В търсене на себе си зад ъгъла на XXI век“, проведена през 1998 г в БАН