РАБИНДРАНАТ ТАГОР – Срещи с богинята

Рабиндранат Тагор срещи с богинята

В митологиите срещата на героя с богинята представлява повратна точка в неговия живот. Това е кризата, която настъпва при великото докосване на душата до женската сила на божественото – проявената Вселена.

За впечатлителното момче, неориентирания юноша и непокорния младеж срещата с духа на богинята е разтърсваща и въздигаща. Тя се е проявила в образите на няколко жени, четири от които: майката, духовната спътница и приятелка от детските години, съпругата и дъщерята, имат  изключително значение за оформянето на изтънчена емоционалност, нежна душевност, уравновесена рационалност и духовна мощ на Рабиндранат Тагор. Една след друга четирите жени даряват Рабиндранат с нежност и топлина, с красота и разбиране, с грижа и отдаденост, с привързаност и милост. Той изгубва и четирите, но страданието не го сломява – то го въздига и създава.

Тагор разбира най-голямата тайна на живота, че от гледна точка на разгръщащата се през столетията вечност, смъртта е част от живота. В него съзрява чувството на необвързаност от болката и скръбта. Красотата на природата придобива по-дълбоко значение в неговите очи, промити от сълзи. Смъртта му дава необходимата дистанция за разграничаване, за да види живота и целия свят в тяхната цялост, в тяхната истинска перспектива. И когато поглежда тази картина на живота, нарисувана на огромното платно на смъртта, тя му се разкрива истински прекрасна.

На крехкия юноша предстои да стане кави (поет – пророк), който да дари хората със своя изстрадан и вдъхновен поглед към живота. Като се приближава до него на един дъх разстояние и се скрива зад черната завеса на пустотата, богинята го научава да не отрича живота, а да стане негов вдъхновен поет. Името “Повелител на Слънцето” се изпълва с животворното сияние на слънчевата светлина, която прогонва мрака на страха от живота.

Майката на поета

Шарода Деби освен че е родила петнадесет деца, се отличава със силен характер и огромно търпение. ….

Шарода  детайлно познава и стриктно изпълнява сложните индийски семейни традиции и за щастие умее да поддържа разбирателство и сговор в това изключително голямо семейство. Уютът и редът, който тя осигурява, дават възможност на талантливите й деца да проявят най-доброто, на което са способни. Огромният дом в Джорашанко в Калкута буквално гъмжи от деца и внуци, така че на раждането на още едно, четиринадесето дете, не се придава особено значение. Вниманието на Шарода е погълнато изцяло от поддържането на домакинството и задълженията по неговото отглеждане, както и на неговите братя и сестри, е прехвърлено на слугите. Ласките и нежността на близостта с майката рядко достигат до малкото момче и в душата му тази празнина остава завинаги незапълнена. Ето какво споделя за това поетът в едно от своите стихотворения в проза:

“Ако детенцето би пожелало, то би могло за миг да полети, 
ала то не желае. 
Защото обича да слага главичка на майчината си гръд 
и не иска да я изгуби от поглед.
Детенцето познава мъдростта, която малцина на земята разбират. 
Но не иска с никого да я сподели и ненапразно. 
Защото предпочита да слуша майчиния си език от устата на майката. 
Затова изглежда то тъй невинно и глупаво
...
Детенцето не знаеше да плаче. 
То обитаваше страната на съвършеното блаженство. 
Не случайно лее сълзи днес. 
С усмивка на милото си личице, 
със сълзите си, то обвързва майчиното си сърце.”

Рабиндранат Тагор


Снахата Кадамбори Деби

Роби изгубва майка си, когато е едва на седем години, но съдбата се оказва милостива. Крехкото момче намира сродна душа – Кадамбори Деби, жена на брат му Джотириндранат, която отговаря за най-малките деца след смъртта на майката. В големия дом, сред толкова нови лица и различни характери, момичето вероятно се е чувствало самотно и с готовност започва да изпълнява ролята на майка и приятелка в игрите. Освен това, тя има тънък усет за литературата и музиката и кара Рабиндранат да обикне лириката на Бихарилал Чокроборти,  към когото той се отнася с възхищение. Тагор посвещава на своята духовна спътница няколко стихосбирки. Нейната внезапна смърт на 19 април 1884 година, освен че е първата трагедия, която разтърсва цялото му същество, оставя дълбоки следи в душата му. …

Ето какво е написал той по този повод: “Тогава аз не подозирах, че в тъканта на живота с неговите радости и тъги може да има дупки. Когато пристигна смъртта, това, което беше част от живота, изведнъж стана зееща пустота, аз се почувствах изгубен. Всичко друго оставаше както преди: дърветата, земята, слънцето, луната и звездите. И само тя, която беше толкова реална, даже по-реална от тях, защото аз чувствах нейния допир до всяко нещо от битието – само тя повече не съществуваше, изчезна като сън. Тази ужасна загадка ме постави в безизходица. Как можех да примиря това, което е останало, с това, което е било преди?

Бездънната пропаст от мрак, която се появи тогава в моя живот, сякаш ме омагьосваше и ме придърпваше към себе си ден и нощ. Аз замирах на ръба и се вглеждах в мрака, стараейки се да отгатна какво беше останало на мястото на изчезналото. Не е по силите на човешкия разум да разбере абсолютната пустота и си представя нещо, което е несъществуващо – не е. Оттук е нашият непреодолим стремеж да намерим нещо там, където няма нищо. Като растение, посадено на тъмно място, което се издига нагоре, за да достигне светлината, така и човешкият разум, даже когато смъртта е спуснала своята черна завеса и говори: този вече го няма, всичко още по-отчаяно се бори да пробие завесата на тъмнината към светлината на битието. Но когато разбереш, че самият път през тъмнината е потопен в тъмнина, коя мъка може да се сравни с това!…


Съпругата   Мринолини Деби

В семейството като забавен анекдот се е запазил споменът за първото пътуване в търсене на годеница. …След това комично начално търсене с женитбата се заемат снахите на семейство Тагор. … Изборът им пада върху десетгодишната дъщеря на някой си Бенимудхава Райчоугхури, който се оказва, че работи в едно от именията на Тагор.

Семейството е бедно и незабележително в сравнение с фамилията Тагор. Момичето не се отличава нито с красота, нито с образование: то само е прочело бенгалския буквар. Фактът, че две интелигентни изтънчени дами от Калкута избират това селско момиче за жена на любимеца на семейството, показва как кастовото високомерие и семейна гордост могат да попаднат в капаните на кастовото деление……

Тази прекрасна жена се грижи предано за него двадесет години, ражда му пет деца и дарява своите златни украшения за училището в Шантиникетан. Скоро след сватбата тя се научава да чете и пише на санскрит и на английски език. По настояване на Рабинданат превежда в съкратен вариант от санскрит на бенгали епоса “Рамаяна”. Играе в пиесите на съпруга си и не е чудно, че в крайна сметка завоюва сърцето на съпруга си. Тагор й посвещава малка стихосбирка от 27 стихотворения с удивителна нежност, дълбочина на чувствата и простота на изразните средства.

В едно от писмата си до Мринолини Рабиндранат споделя: “Ако ти и аз можехме да бъдем приятели в мислите си и в работата си, би било прекрасно, но никога не можем да постигнем това, което искаме”. Промисълът на съдбата обаче е много по-мъдър, отколкото изглежда на пръв поглед.

Славата на поета бързо се разпространява в Индия. Второразредни поети от близо и далеч го обсаждат с постоянни молби да даде отзив за творбите им. Какво загуба би била за света, ако я няма  защитната стена, която жена му издига около него. Мястото на Мринолини в живота на поета е строго определено. В нейно лице Тагор среща богинята, която изисква да бъде безрезервно приета, независимо от личните желания и предпочитания. Той приема семейния си живот като поредния й дар:

Преди да тръгне към отшелническата обител, човекът рече:
“Домът ми е товар, от който аз ще се отърся. 
Кой с магия за прага ме привърза?
Бог каза: “Аз.” Човекът не го чу.

В постелите пред него, в съня си безметежен,
Жена му нежно бебето прегърна.
“Кои са те, родени от илюзията?” – попита той.
Бог каза: “Аз.” Човекът не искаше да слуша.

Човекът стана и извика: “Къде си, божество?”
Бог каза: “Тук.” Човекът не го чу.
Размърда се детето, насън заплака и въздъхна.

Бог каза: “Върни се.” Ала никой не го чу.
Бог въздъхна и възкликна: “Уви!  Да, ще бъде, както искаш.
Но къде ще ме намериш, щом аз съм тук, а ти са там.”

Рабиндранат Тагор

Дъщерята Ренука

Рабиндранат е страстен защитник на правата на индийските жените. … В своите статии, стихове, драми, романи и разкази описва окаяното положение на индийската жена: без никакви права, често измъчвана в дома на мъжа си и отхвърляна от баща си. С дълбока проницателност и разбиране авторът обрисува най-деликатните движения на женското сърце….

Този пламенен покровител на жените, който открито застава срещу ранните бракове, жени втората си дъщеря Ренука още на дванадесет години. Каква ирония! Ако за някой друг такова провинение би останало незабелязано, то за Рабиндранат – Слънцето на жените, това се оказва непростимо. Богинята му нанася тежка рана – лишава го от непрежалимата дъщеря. Скоро след сватбата тя се разболява. Според индийските обичаи бащата няма никакви задължения или права над дъщеря си, но Тагор се заема с лечението й. По съвета на лекарите той я отвежда отначало в Хазарибаг, а после в Хималаите, но напразно….

Като вижда как радостните пламъчета в очите на милата Ренука постепенно изгасват, Тагор преживява дълбока горест.Опечален, той като че ли се опитва да измоли прошка от невинността на ограбеното й детство. В семейното списание за деца “Балак” излизат негови стихотворения, считани за едни от най-хубавите стихотворения в цялата световна поезия, посветени на децата:

Сънят, който пробягва по очите на детето,
знае ли някой отде идва той?
Да, хората говорят, че неговото жилище е там,
където  в  самодивското  селце сред горски сенки, осветени само от светулки,
висят две плахи пъпки на вълшебството.
Оттам той идва да целуне очите на детето.
 ....
 Онази  мека  свежест,  която  цъфти  по детското телце,
знае ли някой къде се е таила тя тъй дълго?
Да, когато майката е била мъничко момиче, тя е обвивала сърцето й
в най-нежното и тихо тайнство на любовта
онази мека свежест, която цъфти по детското телце.

Рабиндранат Тагор

Когато тъмните облаци изливат водопад от мъка и отминават, блясъкът на слънцето става още по-великолепен. Тагор е изминал целия трънлив път на прозрението. Богинята го е подложила на различни изпитания преди да му повери правото да посвещава другите в нейните тайни. Тагор става поет-пророк. Както отбелязва в-к “Изток” по повод на посрещането на Тагор в България, очите му, видели толкова страдание, не можели лесно да бъдат излъгани. Хората, които се взират в просветления му поглед, усещат, че се намират пред човек, който е видял Бога. “Светлина излъчва погледът му, светлина излъчва цялото му тяло – виждаш го цял изтъкан от светилна и ти се иска да възкликнеш: Това е човекът!” Светът го очаква.

от книгата „Рабиндранат ТАГОР – Митичният страж“ , автор Стефания Димитрова

Книгата можете да поръчате оттук с наложен платеж

Десетте картини на Дзен

В средата на XII век Куоан, майстор на Чан будизма от клона Линчу, пише коментар върху степените към просветлението, изобразявани в десет картини, наречени „Обяздването на Бика“.

.По-горе са дадени девет от десетте картини. Десетата картина е самостоятелна, тъй като тя е най-висшата степен и само единици, постигнали Буда природа я достигат.

Идеята се базира върху аналогия между чувството за „аз“ и древния образ на бик.
Впоследствие тези рисунки са гравирани върху дървени блокчета, чрез които многократно са отпечатвани.

В предговора на своите коментари Куоан споменава творбата на друг Чан учител, който е използвал метафората на обяздването на Бика в пет картини през 11 в. Версията на Куоан достига Япония, донесена от монаси, които посетили Китай.

Тези картини вдъхновяват много японски майстори, но най-известни са десетте картини, съхранени в храма Шококу-джи. Нарисувани са с черен туш. Приписват ги на прочутия художник Шубун, който живял по това време в храма.


Коментарът към картините в стихове и проза са дело на Куоан, Илюстрациите са реплика на гравюрите на японския илюстратор Томикичиро Токурики. Бикът символизира истинския „аз“, различен от идентификацията с тяло, раса, вяра, култура, притежания, емоции и пр., а десетте картини – стъпките в осъзнаването на истинския „аз“.

  1. В търсене на Бика

На поляните за паша на този свят,
тършувам до безкрай във високите треви.
Търся Бика.
Вървя по брега на безименни реки,
изгубен съм по кръстовищата на пътища за далечни планини,
силата ми изчезва и жизнеността ми се изчерпва.
Не мога да намеря Бика.
Чувам само жуженето на скакалците
в нощната гора.

Коментар: Бикът никога не е бил изгубен. Защо тогава да го търся? Отделен съм от истинската си природа, затова не мога да го намеря. Объркан от сетивата, изгубих дори следите му. Далеч съм от дома. Много кръстовища пребродих, но кое от тях е правилното, не знам. Ненаситност, страх, добро и зло ме оплитат

Разяснение: Търсачът е обърнал гръб на собствената си просветлена природа, затова не може да я види, но тя е била винаги неотменно в него. Пътищата за откриване на вътрешната същност се превръщат в лабиринт от умозрения. Желанието да постигне просветление и страхът да не го изгуби го терзаят, несигурност дали пътят е правилен и грешен също го измъчват.


2. Откриване на следите

До брега на реката, под дърветата
открих следите!
Съзрях дирите му, макар скрити под ухаещата трева.
Открих ги дълбоко навътре в усамотената планина.
Тези стъпки не ще скрият Бика, макар носа му да е вирнат към небето.

Коментар: С помощта на сутрите и учението, аз виждам следите на Бика. После установявам, че както различните съдове са направени от един и същ метал, така безбройните същества имат една обща субстанция. Докато не разбера това, как бих могъл да разгранича истинската от неистинската форма на моята природа? Не съм преминал през вратата, но забелязах къде да намеря пътя

Разяснение: Търсачът все още не може да разграничи истината от неистината. Не е преминал през прага на просветленото съзнание, но чрез опит е намерил началото на пътя към просветление.


3. Виждане на Бика

Чувам песента на златния кос.
Слънцето е топло, нежен бриз повява.
Върбите по брега на реката са се раззеленили.
Ето го Бика, тук не може да се скрие.
Тази глава, тези рога, кой може да ги нарисува?

Коментар: Когато чуеш гласа, можеш да се ориентираш накъде да вървиш. Когато шестте сетива се слеят, вратата се отваря. Където и да влезеш, виждаш главата на Бика! Като сол във вода, като цвят в боя.

Разяснение: Воден от знаците на просветлената си природа, търсачът преминава през прага и за пръв път вижда как изглежда Буда-природата. Очарован от видението, той прилича на сол във вода или цвят в боя – прегръща своята истинска природа


4. Хващане на Бика

След ужасна схватка, най-сетне го хванах.
Труден е за опитомяване и неизмеримо мощен.
Впуска се по хълма и изчезва в облачни мъгли.
Или в непроходимата клисура се крие.

Коментар: Той обитаваше дълго гората, но аз го хванах днес! Увлечен от гледката на света, бикът трудно ми се подчинява. За прясна тревичка скита се надалеч. Нравът му е още див и необуздан. Ако се опитам да го подчиня, ще трябва да използвам камшик.

Разяснение: Търсачът дисциплинира своя ум. Умът все още жадува, мрази, упорит е и недисциплиниран.


5. Обуздаване на Бика


Камшик и въже са необходими,
иначе той ще се изскубне и ще избяга по прашния път.
Дресиран добре, Бикът става естествено благ.
А след това, дори незавързан, подчинява се на господаря.

Коментар: Когато се появи някоя мисъл, следва я друга. Ако първата мисъл е просветлена, всички следващи идеи са правилни. Заблудата обаче покрива всичко в заблуда. Илюзията е причинена от субективността. Дръж здраво юздата и не позволявай никакво съмнение.

Разяснение: Търсачът трябва да прилага последователно усилие, за да успокои и центрира ума си, който се колебае между илюзия и реалност. Мисли на неприязън, страх или желание все още смущават от време съзнанието му.


6. Яздя Бика до дома


Качвам се на Бика и бавно се връщам у дома.
Звукът на флейтата ми се чува в нощта.
Пулсиращата хармония отмервам,
управлявам безкрайния ритъм.
Който чуе тази мелодия, се присъединява към мен.

Коментар: Битката свърши; победа и загуба няма. Тананикам си народна песен и играя на детски игри. Яхнал Бика, аз се наслаждавам на облаците. Ако някой ме повика, няма да се обърна назад.

Разяснение: Търсачът не се интересува повече от търсене на просветлената си природа, нито от нейното установяване, защото тя се е проявила в него. Живее с лекота, тъй като лоши мисли не го безпокоят. Умът му не се колебае между илюзия и реалност. Търсачът и неговата просветлена природа сега са се слели в едно – природата на Буда.


В книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ можете да откриете тристепенно тълкувание на десетте картини, състоящо се от стих, коментар и разяснение на коментара.

В това подробно разяснение всеки може да открие на коя степен на обуздаване на бика се намира и как да премине следващите степени.

Книгата можете да поръчате с наложен платеж от издателство Алфа-Омега тук или с дебитна или кредитна карта от книжарницата на Сиела тук

Каква е жизнената стратегия на българина за оцеляване и вписва ли се тя в европейския проект?

BG EU heroes

кратък откъс от глава „Каква е жизнената стратегия на българина за оцеляване и вписва ли се тя в европейския проект?“ от книгата „Дървото на света“ автор Стефания Димитрова

Жизнената стратегия в българския фолклор

Културната памет, съхранена във фолклора, свидетелства за доминиращите психични реакции, които са станали самостоятелен комплекс на колективната идентичност. Затова героичните приказки, в които трябва да бъдат преодолявани животозастрашаващи препятствия, най-добре представят стратегията за оцеляване на един народ.

Каква е доминиращата стратегия на българския герой? Какви средства използва той? В какви обстоятелства попада?

В българския фолклор героят е изцяло зависим от съдбата. Тя категорично изисква от него определено поведение. В резултат от тази съдбовна обусловеност героят е принуден да се съобразява с всичко, което се случва около него. Да бъде много внимателен да не пропусне някоя подробност, да не би да обиди или нарани някое същество по пътя си. И ако следва своето добро сърце, той успява да се справи с очакващата го ламя, великан или змей.

Неговата победа е немислима без помощта на други същества, защото сам по себе си той е много по-слаб от очакващата го опасност, но е достатъчно смел, за да опита, да тръгне, да се жертва.

Ако проследим пътя на героя от българския фолклор, представен от основна приказка като “Тримата братя и златната ябълка” забелязваме първо, че той не е достатъчно силен, за да се справи сам с изпитанието на съдбата и второ, за да се избави от опасността е принуден да премине през своеобразно физическо саморазрушаване – да откъсне част от себе си  (да си отреже пръста, петата и др.). За да си набави необходимата му психическа енергия – героят е принуден да се себеотдаде, да намали физическото си присъствие, да предложи част от себе си, която да превърне в психическа сила за оцеляване.

В този смисъл, като цяло, доминиращата стратегия на българския герой да преодолява препятствия и да побеждава  е отразена в архетипния образ “пътят на водата”.

Пътят на водата

Човекът посреща опасността както водата, която тече, без да се спира и дори в опасни места не загубва благия си характер. С търпение и постоянство, дори попаднала в дълбока пропаст, водата намира път към повърхността. Тя преодолява препятствията, като ги заобикаля, или се подчинява и потъва, но най-важното за нея е да не прекъсва движението си, защото с търпение  винаги достига своята цел – океана.

Водата се себеотдава, ако срещне отрова или нечистота я поглъща и пречиства. Опасностите са навсякъде по пътя й, но водата привиква с тях и не се поддава. При повтаряща се опасност  тя тече напред и само напред, макар да се наложи да заобиколи или да се спусне в пещера, нищо не може да я спре, ако самата тя не се отклони от истинската си природа.

Българският герой е като водата – следва своята съдба,  приема обстоятелствата, саможертва се, привиква с повтарящата се опасност, но не се поддава, защото се придържа към благата си природа, и с постоянство постига целта си.

Пътят на огъня

Европейският герой е като огъня.  Не заобикаля препятствия, пречиства пътя си като унищожава всичко, което не е от неговата природа. Не се само-жертва, а жертва другите. Не се подчинява на съдбата и се стреми да я промени.

Уверен в себе си, върви напред и не се влияе от успех или неуспех. Движението му се дължи на силата на унищожението. Съзнателно изхвърля или унищожава всичко, което няма огнена природа.

Опасността на този път се състои в прекомерни титанични аспирации, които превръщат силата му в условие за поражение. И тъй като не винаги силата е адекватна на ситуацията в която попада – европеецът се нуждае от опитността на балканския човек – да печели сподвижници, да следва пътя си с отдаденост, да заобиколи или да приеме, да дари част от себе си, за да оцелее.

Необходимостта от смяна на стратегиите изнервя европееца, защото не е свикнал със саможертване – трудно му е да си представи, че трябва да приеме нещо друго освен себе си, да отстъпи, да поеме негативи като ги отмие, а не изгори и унищожи.

Срещата на две различни стратегии

Каква е  ситуацията на балканския човек, попаднал в европейския проект? Привикнал към стратегията на водата, нему ще му се наложи да използва и стратегията на огъня. Звукът на бързо-биещите барабани на Европа  налага един по-активен ритъм на живот. На балканския човек, ще му се наложи да стане по-предприемчив и по-уверен.

Опасността остава, за тези които не могат да се пренастроят, за тези, които предпочитат да следват, а не да водят, за тези, които предпочитат да се свиват, да се само-жертват, без да положат усилие за една активна трансформираща стратегия за оцеляване.

При срещата с друга културна памет, с друга жизнена стратегия за оцеляване, хората на Балканите, ще трябва да допуснат в своето културно несъзнавано новата стратегия на огъня и да се настроят на нов ритъм.

Балканският човек трябва да се научи да зависи от собствените си сили и да индуцира тези сили – независимо дали става въпрос за икономическо предприемачество или за това да направи първа стъпка в разчупване на своята черупка и промяна в личен план.

Що се отнася до европейците, те започват да изпитват жизнена необходимост от една нова социална нагласа на приемането, на  изчакването. Без тази нова жизнена стратегия те не биха могли да избегнат личните и социални житейски катаклизми.

Срещата на двете стратегии за оцеляване е обогатяваща както за балканския човек така и за европееца. За тази цел задължително условие е и двете страни да пожелаят да опознаят другия и да го приемат, макар той да им изглежда “не-приемлив”, “не-удачен”, “не-свой” или просто “различен”. Защото именно в приемането на различността на другия се крие ключът към собственото оцеляване.


За да не пропуснете публикация от нашия бюлетин:

[mc4wp_form id=“417″]


Гласът на достойнството

Гласът на достойнството

В сянката на голямо дърво край пътя седял сляп възрастен човек. Край него минал царят и попитал:

– Господине, да сте виждал някой да минава наскоро оттук?

Ваше височество, първи мина вашият слуга и ми каза:

– Ей, старче, да си виждал да минава някой тук?

После мина Вашият министър и попита:

– Да си виждал някой да минава тук?

Сега минавате Вие и ме попитахте:

– Господине, да сте виждал някой да минава наскоро оттук?

Аз съм сляп по рождение, но чувам гласа на достойнството.

Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати – ново издание с притчи за различни сфери на живота, автор Стефания Димитрова

Книгата можете да закупите с наложен платеж от издателство Алфа-Омега или с дебитна/кредитна карта от Сиела  или Хеликон

ЯПОНСКА ПОЕЗИЯ

японска поезия
Думи, думи, думи -
лек пръскащ дъждец.

Тишина, тишина, тишина -
боботещ тътен.

Твоите стихове като есенна сълза
измиват цветята на илюзията от очите ми.

Уханните ветрове идват от юг:
Едва забележим хладен полъх проникна в храма.

Мечът напуска нефритената си ножница заради гладния
Лекарството напуска златното шишенце заради болния.

Ако видиш илюзията, дори да не я разпознаеш -
тя рухва от самосебе си.

Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова

Книгата можете да закупите с наложен платеж от издателство Алфа-Омега или с дебитна/кредитна карта от Сиела

Притча за приятелите

притча за приятелите

“Макар и ниско, положението на приятелите…” – така Буда започнал разказа си за верния приятел на търговеца Анахапиндака.

Много пъти приятели и роднини са се обръщали към Анахапиндака с думите: “Велик търговец си ти, Анахапиндака, защо поддържаш приятелство с такъв нисш човек”.

Той отговорил: “Може да се дружи не само с роднини и по-висши, но и с по-нисши”.

Без да слуша предупрежденията на близките, той дори го оставил за управител на своето имение. Близките му негодували и затова Анахапиндака се обърнал към Буда за съвет, да му помогне. Учителят казал:

– Истинският приятел никога не може да бъде по-ниско от теб. Истинското минало на дружбата е искреността и верността. Така преди много хилядолетия, когато Бодхисвата се родил като Богинята на тревата Куша, в царската градина имало едно красиво дърво, което било обитавано от една мила Богиня.

Единствената колона, която поддържала царския дворец, започнала да гние. Дърводелците търсели по цялото царство подходящо дърво, за да бъде заменена старата колона. Те се спрели на красивото дърво в царската градина, но тъй като било свещено, малко се поколебали.

Богинята на дървото започнала да плаче и да притиска невръстните си дечица. Бодхисатва, който живеел в тревата Куша започнал да я успокоява:

– Не бой се, аз няма да допусна да отсекат дървото. Повикал един хамелеон, който се криел в тревата Куша, и го помолил, да прегризе така кората на дървото, че то да изглежда проядено отвътре и изгнило.

На другия ден, когато дърводелците събрали смелост и дошли да отсекат дървото, видели, че то е прогнило и не става за колона.

Когато многобройните приятелки на богинята отишли при нея, за да изразят своята радост от спасението ѝ, тя казала:

– Скъпи мои, колкото и да сме могъщи, ние не можахме да измислим как да запазим дървото – моя дом. Само тревата Куша ми помогна. Наистина, приятели трябва да търсим сред нисшите, каквато е тревата пред това огромно дърво. Висш или нисш, приятелят винаги може да помогне в беда.

От книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ от поредицата „Притчите на Изтока“

автор Стефания Димитрова

Книгата можете да закупите тук и още Сиела или Хеликон

Ден на Околната среда

Отбелязваме 05.06.2020 ден на околната среда с видеоклип на стих от книгата „Притчите на Изтока: Бисерната броеница на Сарасвати“

Автор на текста Стефания Димитрова

Музика Ashit Desai – DivinityМайко Земя!


Майко Земя!
Ти, която си щедра към праведния и грешника,
Към умния и глупавия,
Ти, която издържаш всякаква неправда и жал,
Върху тялото си и приютяваш всекиго;
О, най-милостива,
Позволи ми да те докосна с нозете си!
 
Нека вълните на обичта
Да струят неспирно от моето сърце
Към теб и към всички твои създания.
 
 

https://www.facebook.com/alfaomega.bg/

Книгата можете да закупите тук и от Сиела или Хеликон

Българската култура през очите на Нобеловия лауреат поетът Рабиндранат Тагор, посетил България през 1926 година

Кой си ти читателю, 
зачел стиховете ми през сто години, 
Не мога да ти пратя нито едно цветче 
от туй великолепие на пролетта 
Нито един отблясък от златото 
на хей онези облаци.
 
Но отвори вратите си и гледай.

На 7-ми май се навършиха 159 г от рождението на бенгалския поет, писател, музикант и общественик Рабиндранат Тагор, който през 1913 г получава първата Нобелова награда за литература , присъдена на неанглоезичен поет.


През месец ноември 1926 г Р. Тагор посещава България.

В обиколката си на балканските страни писателят пътува заедно със сина си, снаха си, внучката си и семейство Махаланобиш. След посещение в Атина и Белград, именитият писател пътува с влак към България. Още преди границата – на гара Цариброд го чака делегация от български посрещачи, в която влизат  председателят на Пенклуба проф. Иван Д. Шишманов.

Гостите са силно изненадани, когато по-късно на гара Драгоман, вече на българска територия, виждат огромен брой посрещачи. Следобед, когато гостът пристига в София, гарата е изпълнена с народ. Извехтелите фотографии, запечатали това събитие, свидетелстват за развълнувана река от възрастни и деца, които прииждат по бул. Мария Луиза, за да видят знаменития поет. Вестта за пристигането на Рабиндранат Тагор е разпространена във всички вестници. В негова чест този ден университетът и училищата в България не работят

“Струваше ми се, че стоях пред пророк от Светата Книга, – пише Мария Стефанова преводач от английски на български в книгата на Тагор “Лунен сърп” – . Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие. С бавни отмерени движения, с изпитателен поглед който ме изповядваше, поетът изглеждаше да принадлежи на по-друг мир. Детска наивност подслаждаше величието му и придаваше особен чар на силната му личност. Върху тленният образ свещения огън бе сложил своя отпечатък.”


На 17 ноември 1926 г. Рабиндранат Тагор изнася в залата на Свободния театър в София първата си сказка на тема „Съвременното изкуство“.

„Вие, българите, завърши Тагор, сте като нас, индийците, един млад народ. У вас потокът на истинското творчество ще дойде, или вече иде от народа, от селянина. Аз се надявам, -каза той, -че вие не сте имали време да развиете една изкуствена литература под чуждо влияние. Вашият живот е прост, между вас не съществува пречките, създадени от европейската култура: вие сте по-близо един до друг.

Вашите страсти, вашата буйност, вашата импулсивност ще бъде източник на оригинално творчество, защото те са предусловие за постигането на голямото, на значителното в изкуството.

Други имат английски, германски, руски образци – вашият образец е във вашите сърца, защото те са разкрити за естественото, простото, непринуденото, и от тях вие ще изтръгнете своето свято вдъхновение.

Вие ще имате цветя, но те не трябва да бъдат изкуствени цветя на подражанието: а цветята на природата – изкуственото, колкото да е хубаво, е старо, младо е само естественото.

Народ, който е изгубил своята самобитност е жертва на болнава жажда за все по-ново и по-ново. За вас сега е пролет. Вие  откривате великия свят на своята простота и естественост. Аз вярвам, че вие носите в душите си заложбите за една истински голяма литература и това е моето послание на поетът към вас. Ида от страна млада и ви чувствам като приятели, понеже вие сте народ близко до моя роден Изток.

Аз вярвам, че вие вашата пролет ще донесе разцвет на истината и красотата, които са много прости, много прости и много стари.“


Втората му публична лекция е на следващия ден в Народния театър на тема „Моят живот“. Тагор чете откъси от „Гитанджали“ и „Градинарят“. Посещава храма „Св. Александър Невски“, етнографския музей, художествени изложби и приема поканата за кратки пътувания в подножието на Витоша до Владая, Бояна и Драгалевци.

“Във времето, когато материализмът заплашва да овладее всички области на живота ни, идеализмът и любовта към другите и към света, които ни проповядва Тагор, идват като истинско откриване. Да се опознаем като част от едно цяло, която макар и най-дребната частица сред безбрежността на Вселената, да постигнем предназначението си, да осъществим с други думи живота си – ето благата вест, която ни носи от Далечна Индия този бележит човек на нашето време“ – пишат вестниците по време на посещението на Тагор в София.

„Той не е аскет и отрицател на живота, както мислят някои. Не, той е най-големият проповедник на радостта от живота, ала не на ограничената радост на себелюбието, а на безкрайната радост на нравственото съвършенство, на себеотдаването. Залисано в суетите на деня , ние сме изгубили връзките си със света, с Космоса, с Вселената. Да възстановим отново тези връзки, защото в тях е смисълът на живота – ето към какво ни зове Рабиндранат Тагор. Нека се вслушаме в тоя зов, защото той ни изведе към “пътя на съвършенството”! – завършва словото си Васил Ставрев през далечната 1926 година.

“Като виждам с каква симпатия ме посрещате, казва Тагор, смятам, че ме приемате за свой поет, и се чувствам в този момент като българин!”

“Тук, във вашата страна, аз празнувам пак рожден ден и идеалите ми намират пълен израз. Намерих в сърцата ви своето жилище.”  


От книгата „Рабиндранат Тагор- митичният страж“ автор Стефания Димитрова издателство „Алфа-Омега“