РАБИНДРАНАТ ТАГОР – Срещи с богинята

Рабиндранат Тагор срещи с богинята

В митологиите срещата на героя с богинята представлява повратна точка в неговия живот. Това е кризата, която настъпва при великото докосване на душата до женската сила на божественото – проявената Вселена.

За впечатлителното момче, неориентирания юноша и непокорния младеж срещата с духа на богинята е разтърсваща и въздигаща. Тя се е проявила в образите на няколко жени, четири от които: майката, духовната спътница и приятелка от детските години, съпругата и дъщерята, имат  изключително значение за оформянето на изтънчена емоционалност, нежна душевност, уравновесена рационалност и духовна мощ на Рабиндранат Тагор. Една след друга четирите жени даряват Рабиндранат с нежност и топлина, с красота и разбиране, с грижа и отдаденост, с привързаност и милост. Той изгубва и четирите, но страданието не го сломява – то го въздига и създава.

Тагор разбира най-голямата тайна на живота, че от гледна точка на разгръщащата се през столетията вечност, смъртта е част от живота. В него съзрява чувството на необвързаност от болката и скръбта. Красотата на природата придобива по-дълбоко значение в неговите очи, промити от сълзи. Смъртта му дава необходимата дистанция за разграничаване, за да види живота и целия свят в тяхната цялост, в тяхната истинска перспектива. И когато поглежда тази картина на живота, нарисувана на огромното платно на смъртта, тя му се разкрива истински прекрасна.

На крехкия юноша предстои да стане кави (поет – пророк), който да дари хората със своя изстрадан и вдъхновен поглед към живота. Като се приближава до него на един дъх разстояние и се скрива зад черната завеса на пустотата, богинята го научава да не отрича живота, а да стане негов вдъхновен поет. Името “Повелител на Слънцето” се изпълва с животворното сияние на слънчевата светлина, която прогонва мрака на страха от живота.

Майката на поета

Шарода Деби освен че е родила петнадесет деца, се отличава със силен характер и огромно търпение. ….

Шарода  детайлно познава и стриктно изпълнява сложните индийски семейни традиции и за щастие умее да поддържа разбирателство и сговор в това изключително голямо семейство. Уютът и редът, който тя осигурява, дават възможност на талантливите й деца да проявят най-доброто, на което са способни. Огромният дом в Джорашанко в Калкута буквално гъмжи от деца и внуци, така че на раждането на още едно, четиринадесето дете, не се придава особено значение. Вниманието на Шарода е погълнато изцяло от поддържането на домакинството и задълженията по неговото отглеждане, както и на неговите братя и сестри, е прехвърлено на слугите. Ласките и нежността на близостта с майката рядко достигат до малкото момче и в душата му тази празнина остава завинаги незапълнена. Ето какво споделя за това поетът в едно от своите стихотворения в проза:

“Ако детенцето би пожелало, то би могло за миг да полети, 
ала то не желае. 
Защото обича да слага главичка на майчината си гръд 
и не иска да я изгуби от поглед.
Детенцето познава мъдростта, която малцина на земята разбират. 
Но не иска с никого да я сподели и ненапразно. 
Защото предпочита да слуша майчиния си език от устата на майката. 
Затова изглежда то тъй невинно и глупаво
...
Детенцето не знаеше да плаче. 
То обитаваше страната на съвършеното блаженство. 
Не случайно лее сълзи днес. 
С усмивка на милото си личице, 
със сълзите си, то обвързва майчиното си сърце.”

Рабиндранат Тагор


Снахата Кадамбори Деби

Роби изгубва майка си, когато е едва на седем години, но съдбата се оказва милостива. Крехкото момче намира сродна душа – Кадамбори Деби, жена на брат му Джотириндранат, която отговаря за най-малките деца след смъртта на майката. В големия дом, сред толкова нови лица и различни характери, момичето вероятно се е чувствало самотно и с готовност започва да изпълнява ролята на майка и приятелка в игрите. Освен това, тя има тънък усет за литературата и музиката и кара Рабиндранат да обикне лириката на Бихарилал Чокроборти,  към когото той се отнася с възхищение. Тагор посвещава на своята духовна спътница няколко стихосбирки. Нейната внезапна смърт на 19 април 1884 година, освен че е първата трагедия, която разтърсва цялото му същество, оставя дълбоки следи в душата му. …

Ето какво е написал той по този повод: “Тогава аз не подозирах, че в тъканта на живота с неговите радости и тъги може да има дупки. Когато пристигна смъртта, това, което беше част от живота, изведнъж стана зееща пустота, аз се почувствах изгубен. Всичко друго оставаше както преди: дърветата, земята, слънцето, луната и звездите. И само тя, която беше толкова реална, даже по-реална от тях, защото аз чувствах нейния допир до всяко нещо от битието – само тя повече не съществуваше, изчезна като сън. Тази ужасна загадка ме постави в безизходица. Как можех да примиря това, което е останало, с това, което е било преди?

Бездънната пропаст от мрак, която се появи тогава в моя живот, сякаш ме омагьосваше и ме придърпваше към себе си ден и нощ. Аз замирах на ръба и се вглеждах в мрака, стараейки се да отгатна какво беше останало на мястото на изчезналото. Не е по силите на човешкия разум да разбере абсолютната пустота и си представя нещо, което е несъществуващо – не е. Оттук е нашият непреодолим стремеж да намерим нещо там, където няма нищо. Като растение, посадено на тъмно място, което се издига нагоре, за да достигне светлината, така и човешкият разум, даже когато смъртта е спуснала своята черна завеса и говори: този вече го няма, всичко още по-отчаяно се бори да пробие завесата на тъмнината към светлината на битието. Но когато разбереш, че самият път през тъмнината е потопен в тъмнина, коя мъка може да се сравни с това!…


Съпругата   Мринолини Деби

В семейството като забавен анекдот се е запазил споменът за първото пътуване в търсене на годеница. …След това комично начално търсене с женитбата се заемат снахите на семейство Тагор. … Изборът им пада върху десетгодишната дъщеря на някой си Бенимудхава Райчоугхури, който се оказва, че работи в едно от именията на Тагор.

Семейството е бедно и незабележително в сравнение с фамилията Тагор. Момичето не се отличава нито с красота, нито с образование: то само е прочело бенгалския буквар. Фактът, че две интелигентни изтънчени дами от Калкута избират това селско момиче за жена на любимеца на семейството, показва как кастовото високомерие и семейна гордост могат да попаднат в капаните на кастовото деление……

Тази прекрасна жена се грижи предано за него двадесет години, ражда му пет деца и дарява своите златни украшения за училището в Шантиникетан. Скоро след сватбата тя се научава да чете и пише на санскрит и на английски език. По настояване на Рабинданат превежда в съкратен вариант от санскрит на бенгали епоса “Рамаяна”. Играе в пиесите на съпруга си и не е чудно, че в крайна сметка завоюва сърцето на съпруга си. Тагор й посвещава малка стихосбирка от 27 стихотворения с удивителна нежност, дълбочина на чувствата и простота на изразните средства.

В едно от писмата си до Мринолини Рабиндранат споделя: “Ако ти и аз можехме да бъдем приятели в мислите си и в работата си, би било прекрасно, но никога не можем да постигнем това, което искаме”. Промисълът на съдбата обаче е много по-мъдър, отколкото изглежда на пръв поглед.

Славата на поета бързо се разпространява в Индия. Второразредни поети от близо и далеч го обсаждат с постоянни молби да даде отзив за творбите им. Какво загуба би била за света, ако я няма  защитната стена, която жена му издига около него. Мястото на Мринолини в живота на поета е строго определено. В нейно лице Тагор среща богинята, която изисква да бъде безрезервно приета, независимо от личните желания и предпочитания. Той приема семейния си живот като поредния й дар:

Преди да тръгне към отшелническата обител, човекът рече:
“Домът ми е товар, от който аз ще се отърся. 
Кой с магия за прага ме привърза?
Бог каза: “Аз.” Човекът не го чу.

В постелите пред него, в съня си безметежен,
Жена му нежно бебето прегърна.
“Кои са те, родени от илюзията?” – попита той.
Бог каза: “Аз.” Човекът не искаше да слуша.

Човекът стана и извика: “Къде си, божество?”
Бог каза: “Тук.” Човекът не го чу.
Размърда се детето, насън заплака и въздъхна.

Бог каза: “Върни се.” Ала никой не го чу.
Бог въздъхна и възкликна: “Уви!  Да, ще бъде, както искаш.
Но къде ще ме намериш, щом аз съм тук, а ти са там.”

Рабиндранат Тагор

Дъщерята Ренука

Рабиндранат е страстен защитник на правата на индийските жените. … В своите статии, стихове, драми, романи и разкази описва окаяното положение на индийската жена: без никакви права, често измъчвана в дома на мъжа си и отхвърляна от баща си. С дълбока проницателност и разбиране авторът обрисува най-деликатните движения на женското сърце….

Този пламенен покровител на жените, който открито застава срещу ранните бракове, жени втората си дъщеря Ренука още на дванадесет години. Каква ирония! Ако за някой друг такова провинение би останало незабелязано, то за Рабиндранат – Слънцето на жените, това се оказва непростимо. Богинята му нанася тежка рана – лишава го от непрежалимата дъщеря. Скоро след сватбата тя се разболява. Според индийските обичаи бащата няма никакви задължения или права над дъщеря си, но Тагор се заема с лечението й. По съвета на лекарите той я отвежда отначало в Хазарибаг, а после в Хималаите, но напразно….

Като вижда как радостните пламъчета в очите на милата Ренука постепенно изгасват, Тагор преживява дълбока горест.Опечален, той като че ли се опитва да измоли прошка от невинността на ограбеното й детство. В семейното списание за деца “Балак” излизат негови стихотворения, считани за едни от най-хубавите стихотворения в цялата световна поезия, посветени на децата:

Сънят, който пробягва по очите на детето,
знае ли някой отде идва той?
Да, хората говорят, че неговото жилище е там,
където  в  самодивското  селце сред горски сенки, осветени само от светулки,
висят две плахи пъпки на вълшебството.
Оттам той идва да целуне очите на детето.
 ....
 Онази  мека  свежест,  която  цъфти  по детското телце,
знае ли някой къде се е таила тя тъй дълго?
Да, когато майката е била мъничко момиче, тя е обвивала сърцето й
в най-нежното и тихо тайнство на любовта
онази мека свежест, която цъфти по детското телце.

Рабиндранат Тагор

Когато тъмните облаци изливат водопад от мъка и отминават, блясъкът на слънцето става още по-великолепен. Тагор е изминал целия трънлив път на прозрението. Богинята го е подложила на различни изпитания преди да му повери правото да посвещава другите в нейните тайни. Тагор става поет-пророк. Както отбелязва в-к “Изток” по повод на посрещането на Тагор в България, очите му, видели толкова страдание, не можели лесно да бъдат излъгани. Хората, които се взират в просветления му поглед, усещат, че се намират пред човек, който е видял Бога. “Светлина излъчва погледът му, светлина излъчва цялото му тяло – виждаш го цял изтъкан от светилна и ти се иска да възкликнеш: Това е човекът!” Светът го очаква.

от книгата „Рабиндранат ТАГОР – Митичният страж“ , автор Стефания Димитрова

Книгата можете да поръчате оттук с наложен платеж

Българската култура през очите на Нобеловия лауреат поетът Рабиндранат Тагор, посетил България през 1926 година

Кой си ти читателю, 
зачел стиховете ми през сто години, 
Не мога да ти пратя нито едно цветче 
от туй великолепие на пролетта 
Нито един отблясък от златото 
на хей онези облаци.
 
Но отвори вратите си и гледай.

На 7-ми май се навършиха 159 г от рождението на бенгалския поет, писател, музикант и общественик Рабиндранат Тагор, който през 1913 г получава първата Нобелова награда за литература , присъдена на неанглоезичен поет.


През месец ноември 1926 г Р. Тагор посещава България.

В обиколката си на балканските страни писателят пътува заедно със сина си, снаха си, внучката си и семейство Махаланобиш. След посещение в Атина и Белград, именитият писател пътува с влак към България. Още преди границата – на гара Цариброд го чака делегация от български посрещачи, в която влизат  председателят на Пенклуба проф. Иван Д. Шишманов.

Гостите са силно изненадани, когато по-късно на гара Драгоман, вече на българска територия, виждат огромен брой посрещачи. Следобед, когато гостът пристига в София, гарата е изпълнена с народ. Извехтелите фотографии, запечатали това събитие, свидетелстват за развълнувана река от възрастни и деца, които прииждат по бул. Мария Луиза, за да видят знаменития поет. Вестта за пристигането на Рабиндранат Тагор е разпространена във всички вестници. В негова чест този ден университетът и училищата в България не работят

“Струваше ми се, че стоях пред пророк от Светата Книга, – пише Мария Стефанова преводач от английски на български в книгата на Тагор “Лунен сърп” – . Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие. С бавни отмерени движения, с изпитателен поглед който ме изповядваше, поетът изглеждаше да принадлежи на по-друг мир. Детска наивност подслаждаше величието му и придаваше особен чар на силната му личност. Върху тленният образ свещения огън бе сложил своя отпечатък.”


На 17 ноември 1926 г. Рабиндранат Тагор изнася в залата на Свободния театър в София първата си сказка на тема „Съвременното изкуство“.

„Вие, българите, завърши Тагор, сте като нас, индийците, един млад народ. У вас потокът на истинското творчество ще дойде, или вече иде от народа, от селянина. Аз се надявам, -каза той, -че вие не сте имали време да развиете една изкуствена литература под чуждо влияние. Вашият живот е прост, между вас не съществува пречките, създадени от европейската култура: вие сте по-близо един до друг.

Вашите страсти, вашата буйност, вашата импулсивност ще бъде източник на оригинално творчество, защото те са предусловие за постигането на голямото, на значителното в изкуството.

Други имат английски, германски, руски образци – вашият образец е във вашите сърца, защото те са разкрити за естественото, простото, непринуденото, и от тях вие ще изтръгнете своето свято вдъхновение.

Вие ще имате цветя, но те не трябва да бъдат изкуствени цветя на подражанието: а цветята на природата – изкуственото, колкото да е хубаво, е старо, младо е само естественото.

Народ, който е изгубил своята самобитност е жертва на болнава жажда за все по-ново и по-ново. За вас сега е пролет. Вие  откривате великия свят на своята простота и естественост. Аз вярвам, че вие носите в душите си заложбите за една истински голяма литература и това е моето послание на поетът към вас. Ида от страна млада и ви чувствам като приятели, понеже вие сте народ близко до моя роден Изток.

Аз вярвам, че вие вашата пролет ще донесе разцвет на истината и красотата, които са много прости, много прости и много стари.“


Втората му публична лекция е на следващия ден в Народния театър на тема „Моят живот“. Тагор чете откъси от „Гитанджали“ и „Градинарят“. Посещава храма „Св. Александър Невски“, етнографския музей, художествени изложби и приема поканата за кратки пътувания в подножието на Витоша до Владая, Бояна и Драгалевци.

“Във времето, когато материализмът заплашва да овладее всички области на живота ни, идеализмът и любовта към другите и към света, които ни проповядва Тагор, идват като истинско откриване. Да се опознаем като част от едно цяло, която макар и най-дребната частица сред безбрежността на Вселената, да постигнем предназначението си, да осъществим с други думи живота си – ето благата вест, която ни носи от Далечна Индия този бележит човек на нашето време“ – пишат вестниците по време на посещението на Тагор в София.

„Той не е аскет и отрицател на живота, както мислят някои. Не, той е най-големият проповедник на радостта от живота, ала не на ограничената радост на себелюбието, а на безкрайната радост на нравственото съвършенство, на себеотдаването. Залисано в суетите на деня , ние сме изгубили връзките си със света, с Космоса, с Вселената. Да възстановим отново тези връзки, защото в тях е смисълът на живота – ето към какво ни зове Рабиндранат Тагор. Нека се вслушаме в тоя зов, защото той ни изведе към “пътя на съвършенството”! – завършва словото си Васил Ставрев през далечната 1926 година.

“Като виждам с каква симпатия ме посрещате, казва Тагор, смятам, че ме приемате за свой поет, и се чувствам в този момент като българин!”

“Тук, във вашата страна, аз празнувам пак рожден ден и идеалите ми намират пълен израз. Намерих в сърцата ви своето жилище.”  


От книгата „Рабиндранат Тагор- митичният страж“ автор Стефания Димитрова издателство „Алфа-Омега“

ПРИКАЗКИТЕ И ПРИТЧИТЕ – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието
книга първа Бисерната броеница на Сарасвати

психотерапия с притчи
Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието

В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого? Нима може да се избяга от една самоизмама в друга?

Притчата – приказка за пораснали деца

Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Как би могла психотерапията да проникне в душата на тези хора, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии?

Най-неусетно това може да стори притчата. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” не носи нова играчка, дрешка или електронна игра от чужбина. Тя носи магията на приказките.

Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ книга първа от поредицата ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО автор Стефания Димитрова