Десетте картини на Дзен

В средата на XII век Куоан, майстор на Чан будизма от клона Линчу, пише коментар върху степените към просветлението, изобразявани в десет картини, наречени „Обяздването на Бика“.

.По-горе са дадени девет от десетте картини. Десетата картина е самостоятелна, тъй като тя е най-висшата степен и само единици, постигнали Буда природа я достигат.

Идеята се базира върху аналогия между чувството за „аз“ и древния образ на бик.
Впоследствие тези рисунки са гравирани върху дървени блокчета, чрез които многократно са отпечатвани.

В предговора на своите коментари Куоан споменава творбата на друг Чан учител, който е използвал метафората на обяздването на Бика в пет картини през 11 в. Версията на Куоан достига Япония, донесена от монаси, които посетили Китай.

Тези картини вдъхновяват много японски майстори, но най-известни са десетте картини, съхранени в храма Шококу-джи. Нарисувани са с черен туш. Приписват ги на прочутия художник Шубун, който живял по това време в храма.


Коментарът към картините в стихове и проза са дело на Куоан, Илюстрациите са реплика на гравюрите на японския илюстратор Томикичиро Токурики. Бикът символизира истинския „аз“, различен от идентификацията с тяло, раса, вяра, култура, притежания, емоции и пр., а десетте картини – стъпките в осъзнаването на истинския „аз“.

  1. В търсене на Бика

На поляните за паша на този свят,
тършувам до безкрай във високите треви.
Търся Бика.
Вървя по брега на безименни реки,
изгубен съм по кръстовищата на пътища за далечни планини,
силата ми изчезва и жизнеността ми се изчерпва.
Не мога да намеря Бика.
Чувам само жуженето на скакалците
в нощната гора.

Коментар: Бикът никога не е бил изгубен. Защо тогава да го търся? Отделен съм от истинската си природа, затова не мога да го намеря. Объркан от сетивата, изгубих дори следите му. Далеч съм от дома. Много кръстовища пребродих, но кое от тях е правилното, не знам. Ненаситност, страх, добро и зло ме оплитат

Разяснение: Търсачът е обърнал гръб на собствената си просветлена природа, затова не може да я види, но тя е била винаги неотменно в него. Пътищата за откриване на вътрешната същност се превръщат в лабиринт от умозрения. Желанието да постигне просветление и страхът да не го изгуби го терзаят, несигурност дали пътят е правилен и грешен също го измъчват.


2. Откриване на следите

До брега на реката, под дърветата
открих следите!
Съзрях дирите му, макар скрити под ухаещата трева.
Открих ги дълбоко навътре в усамотената планина.
Тези стъпки не ще скрият Бика, макар носа му да е вирнат към небето.

Коментар: С помощта на сутрите и учението, аз виждам следите на Бика. После установявам, че както различните съдове са направени от един и същ метал, така безбройните същества имат една обща субстанция. Докато не разбера това, как бих могъл да разгранича истинската от неистинската форма на моята природа? Не съм преминал през вратата, но забелязах къде да намеря пътя

Разяснение: Търсачът все още не може да разграничи истината от неистината. Не е преминал през прага на просветленото съзнание, но чрез опит е намерил началото на пътя към просветление.


3. Виждане на Бика

Чувам песента на златния кос.
Слънцето е топло, нежен бриз повява.
Върбите по брега на реката са се раззеленили.
Ето го Бика, тук не може да се скрие.
Тази глава, тези рога, кой може да ги нарисува?

Коментар: Когато чуеш гласа, можеш да се ориентираш накъде да вървиш. Когато шестте сетива се слеят, вратата се отваря. Където и да влезеш, виждаш главата на Бика! Като сол във вода, като цвят в боя.

Разяснение: Воден от знаците на просветлената си природа, търсачът преминава през прага и за пръв път вижда как изглежда Буда-природата. Очарован от видението, той прилича на сол във вода или цвят в боя – прегръща своята истинска природа


4. Хващане на Бика

След ужасна схватка, най-сетне го хванах.
Труден е за опитомяване и неизмеримо мощен.
Впуска се по хълма и изчезва в облачни мъгли.
Или в непроходимата клисура се крие.

Коментар: Той обитаваше дълго гората, но аз го хванах днес! Увлечен от гледката на света, бикът трудно ми се подчинява. За прясна тревичка скита се надалеч. Нравът му е още див и необуздан. Ако се опитам да го подчиня, ще трябва да използвам камшик.

Разяснение: Търсачът дисциплинира своя ум. Умът все още жадува, мрази, упорит е и недисциплиниран.


5. Обуздаване на Бика


Камшик и въже са необходими,
иначе той ще се изскубне и ще избяга по прашния път.
Дресиран добре, Бикът става естествено благ.
А след това, дори незавързан, подчинява се на господаря.

Коментар: Когато се появи някоя мисъл, следва я друга. Ако първата мисъл е просветлена, всички следващи идеи са правилни. Заблудата обаче покрива всичко в заблуда. Илюзията е причинена от субективността. Дръж здраво юздата и не позволявай никакво съмнение.

Разяснение: Търсачът трябва да прилага последователно усилие, за да успокои и центрира ума си, който се колебае между илюзия и реалност. Мисли на неприязън, страх или желание все още смущават от време съзнанието му.


6. Яздя Бика до дома


Качвам се на Бика и бавно се връщам у дома.
Звукът на флейтата ми се чува в нощта.
Пулсиращата хармония отмервам,
управлявам безкрайния ритъм.
Който чуе тази мелодия, се присъединява към мен.

Коментар: Битката свърши; победа и загуба няма. Тананикам си народна песен и играя на детски игри. Яхнал Бика, аз се наслаждавам на облаците. Ако някой ме повика, няма да се обърна назад.

Разяснение: Търсачът не се интересува повече от търсене на просветлената си природа, нито от нейното установяване, защото тя се е проявила в него. Живее с лекота, тъй като лоши мисли не го безпокоят. Умът му не се колебае между илюзия и реалност. Търсачът и неговата просветлена природа сега са се слели в едно – природата на Буда.


В книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ можете да откриете тристепенно тълкувание на десетте картини, състоящо се от стих, коментар и разяснение на коментара.

В това подробно разяснение всеки може да открие на коя степен на обуздаване на бика се намира и как да премине следващите степени.

Книгата можете да поръчате с наложен платеж от издателство Алфа-Омега тук или с дебитна или кредитна карта от книжарницата на Сиела тук

Каква е жизнената стратегия на българина за оцеляване и вписва ли се тя в европейския проект?

BG EU heroes

кратък откъс от глава „Каква е жизнената стратегия на българина за оцеляване и вписва ли се тя в европейския проект?“ от книгата „Дървото на света“ автор Стефания Димитрова

Жизнената стратегия в българския фолклор

Културната памет, съхранена във фолклора, свидетелства за доминиращите психични реакции, които са станали самостоятелен комплекс на колективната идентичност. Затова героичните приказки, в които трябва да бъдат преодолявани животозастрашаващи препятствия, най-добре представят стратегията за оцеляване на един народ.

Каква е доминиращата стратегия на българския герой? Какви средства използва той? В какви обстоятелства попада?

В българския фолклор героят е изцяло зависим от съдбата. Тя категорично изисква от него определено поведение. В резултат от тази съдбовна обусловеност героят е принуден да се съобразява с всичко, което се случва около него. Да бъде много внимателен да не пропусне някоя подробност, да не би да обиди или нарани някое същество по пътя си. И ако следва своето добро сърце, той успява да се справи с очакващата го ламя, великан или змей.

Неговата победа е немислима без помощта на други същества, защото сам по себе си той е много по-слаб от очакващата го опасност, но е достатъчно смел, за да опита, да тръгне, да се жертва.

Ако проследим пътя на героя от българския фолклор, представен от основна приказка като “Тримата братя и златната ябълка” забелязваме първо, че той не е достатъчно силен, за да се справи сам с изпитанието на съдбата и второ, за да се избави от опасността е принуден да премине през своеобразно физическо саморазрушаване – да откъсне част от себе си  (да си отреже пръста, петата и др.). За да си набави необходимата му психическа енергия – героят е принуден да се себеотдаде, да намали физическото си присъствие, да предложи част от себе си, която да превърне в психическа сила за оцеляване.

В този смисъл, като цяло, доминиращата стратегия на българския герой да преодолява препятствия и да побеждава  е отразена в архетипния образ “пътят на водата”.

Пътят на водата

Човекът посреща опасността както водата, която тече, без да се спира и дори в опасни места не загубва благия си характер. С търпение и постоянство, дори попаднала в дълбока пропаст, водата намира път към повърхността. Тя преодолява препятствията, като ги заобикаля, или се подчинява и потъва, но най-важното за нея е да не прекъсва движението си, защото с търпение  винаги достига своята цел – океана.

Водата се себеотдава, ако срещне отрова или нечистота я поглъща и пречиства. Опасностите са навсякъде по пътя й, но водата привиква с тях и не се поддава. При повтаряща се опасност  тя тече напред и само напред, макар да се наложи да заобиколи или да се спусне в пещера, нищо не може да я спре, ако самата тя не се отклони от истинската си природа.

Българският герой е като водата – следва своята съдба,  приема обстоятелствата, саможертва се, привиква с повтарящата се опасност, но не се поддава, защото се придържа към благата си природа, и с постоянство постига целта си.

Пътят на огъня

Европейският герой е като огъня.  Не заобикаля препятствия, пречиства пътя си като унищожава всичко, което не е от неговата природа. Не се само-жертва, а жертва другите. Не се подчинява на съдбата и се стреми да я промени.

Уверен в себе си, върви напред и не се влияе от успех или неуспех. Движението му се дължи на силата на унищожението. Съзнателно изхвърля или унищожава всичко, което няма огнена природа.

Опасността на този път се състои в прекомерни титанични аспирации, които превръщат силата му в условие за поражение. И тъй като не винаги силата е адекватна на ситуацията в която попада – европеецът се нуждае от опитността на балканския човек – да печели сподвижници, да следва пътя си с отдаденост, да заобиколи или да приеме, да дари част от себе си, за да оцелее.

Необходимостта от смяна на стратегиите изнервя европееца, защото не е свикнал със саможертване – трудно му е да си представи, че трябва да приеме нещо друго освен себе си, да отстъпи, да поеме негативи като ги отмие, а не изгори и унищожи.

Срещата на две различни стратегии

Каква е  ситуацията на балканския човек, попаднал в европейския проект? Привикнал към стратегията на водата, нему ще му се наложи да използва и стратегията на огъня. Звукът на бързо-биещите барабани на Европа  налага един по-активен ритъм на живот. На балканския човек, ще му се наложи да стане по-предприемчив и по-уверен.

Опасността остава, за тези които не могат да се пренастроят, за тези, които предпочитат да следват, а не да водят, за тези, които предпочитат да се свиват, да се само-жертват, без да положат усилие за една активна трансформираща стратегия за оцеляване.

При срещата с друга културна памет, с друга жизнена стратегия за оцеляване, хората на Балканите, ще трябва да допуснат в своето културно несъзнавано новата стратегия на огъня и да се настроят на нов ритъм.

Балканският човек трябва да се научи да зависи от собствените си сили и да индуцира тези сили – независимо дали става въпрос за икономическо предприемачество или за това да направи първа стъпка в разчупване на своята черупка и промяна в личен план.

Що се отнася до европейците, те започват да изпитват жизнена необходимост от една нова социална нагласа на приемането, на  изчакването. Без тази нова жизнена стратегия те не биха могли да избегнат личните и социални житейски катаклизми.

Срещата на двете стратегии за оцеляване е обогатяваща както за балканския човек така и за европееца. За тази цел задължително условие е и двете страни да пожелаят да опознаят другия и да го приемат, макар той да им изглежда “не-приемлив”, “не-удачен”, “не-свой” или просто “различен”. Защото именно в приемането на различността на другия се крие ключът към собственото оцеляване.


За да не пропуснете публикация от нашия бюлетин:


Ден на Околната среда

Отбелязваме 05.06.2020 ден на околната среда с видеоклип на стих от книгата „Притчите на Изтока: Бисерната броеница на Сарасвати“

Автор на текста Стефания Димитрова

Музика Ashit Desai – DivinityМайко Земя!


Майко Земя!
Ти, която си щедра към праведния и грешника,
Към умния и глупавия,
Ти, която издържаш всякаква неправда и жал,
Върху тялото си и приютяваш всекиго;
О, най-милостива,
Позволи ми да те докосна с нозете си!
 
Нека вълните на обичта
Да струят неспирно от моето сърце
Към теб и към всички твои създания.
 
 

https://www.facebook.com/alfaomega.bg/

Книгата можете да закупите тук и от Сиела или Хеликон

Българската култура през очите на Нобеловия лауреат поетът Рабиндранат Тагор, посетил България през 1926 година

Кой си ти читателю, 
зачел стиховете ми през сто години, 
Не мога да ти пратя нито едно цветче 
от туй великолепие на пролетта 
Нито един отблясък от златото 
на хей онези облаци.
 
Но отвори вратите си и гледай.

На 7-ми май се навършиха 159 г от рождението на бенгалския поет, писател, музикант и общественик Рабиндранат Тагор, който през 1913 г получава първата Нобелова награда за литература , присъдена на неанглоезичен поет.


През месец ноември 1926 г Р. Тагор посещава България.

В обиколката си на балканските страни писателят пътува заедно със сина си, снаха си, внучката си и семейство Махаланобиш. След посещение в Атина и Белград, именитият писател пътува с влак към България. Още преди границата – на гара Цариброд го чака делегация от български посрещачи, в която влизат  председателят на Пенклуба проф. Иван Д. Шишманов.

Гостите са силно изненадани, когато по-късно на гара Драгоман, вече на българска територия, виждат огромен брой посрещачи. Следобед, когато гостът пристига в София, гарата е изпълнена с народ. Извехтелите фотографии, запечатали това събитие, свидетелстват за развълнувана река от възрастни и деца, които прииждат по бул. Мария Луиза, за да видят знаменития поет. Вестта за пристигането на Рабиндранат Тагор е разпространена във всички вестници. В негова чест този ден университетът и училищата в България не работят

“Струваше ми се, че стоях пред пророк от Светата Книга, – пише Мария Стефанова преводач от английски на български в книгата на Тагор “Лунен сърп” – . Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие. С бавни отмерени движения, с изпитателен поглед който ме изповядваше, поетът изглеждаше да принадлежи на по-друг мир. Детска наивност подслаждаше величието му и придаваше особен чар на силната му личност. Върху тленният образ свещения огън бе сложил своя отпечатък.”


На 17 ноември 1926 г. Рабиндранат Тагор изнася в залата на Свободния театър в София първата си сказка на тема „Съвременното изкуство“.

„Вие, българите, завърши Тагор, сте като нас, индийците, един млад народ. У вас потокът на истинското творчество ще дойде, или вече иде от народа, от селянина. Аз се надявам, -каза той, -че вие не сте имали време да развиете една изкуствена литература под чуждо влияние. Вашият живот е прост, между вас не съществува пречките, създадени от европейската култура: вие сте по-близо един до друг.

Вашите страсти, вашата буйност, вашата импулсивност ще бъде източник на оригинално творчество, защото те са предусловие за постигането на голямото, на значителното в изкуството.

Други имат английски, германски, руски образци – вашият образец е във вашите сърца, защото те са разкрити за естественото, простото, непринуденото, и от тях вие ще изтръгнете своето свято вдъхновение.

Вие ще имате цветя, но те не трябва да бъдат изкуствени цветя на подражанието: а цветята на природата – изкуственото, колкото да е хубаво, е старо, младо е само естественото.

Народ, който е изгубил своята самобитност е жертва на болнава жажда за все по-ново и по-ново. За вас сега е пролет. Вие  откривате великия свят на своята простота и естественост. Аз вярвам, че вие носите в душите си заложбите за една истински голяма литература и това е моето послание на поетът към вас. Ида от страна млада и ви чувствам като приятели, понеже вие сте народ близко до моя роден Изток.

Аз вярвам, че вие вашата пролет ще донесе разцвет на истината и красотата, които са много прости, много прости и много стари.“


Втората му публична лекция е на следващия ден в Народния театър на тема „Моят живот“. Тагор чете откъси от „Гитанджали“ и „Градинарят“. Посещава храма „Св. Александър Невски“, етнографския музей, художествени изложби и приема поканата за кратки пътувания в подножието на Витоша до Владая, Бояна и Драгалевци.

“Във времето, когато материализмът заплашва да овладее всички области на живота ни, идеализмът и любовта към другите и към света, които ни проповядва Тагор, идват като истинско откриване. Да се опознаем като част от едно цяло, която макар и най-дребната частица сред безбрежността на Вселената, да постигнем предназначението си, да осъществим с други думи живота си – ето благата вест, която ни носи от Далечна Индия този бележит човек на нашето време“ – пишат вестниците по време на посещението на Тагор в София.

„Той не е аскет и отрицател на живота, както мислят някои. Не, той е най-големият проповедник на радостта от живота, ала не на ограничената радост на себелюбието, а на безкрайната радост на нравственото съвършенство, на себеотдаването. Залисано в суетите на деня , ние сме изгубили връзките си със света, с Космоса, с Вселената. Да възстановим отново тези връзки, защото в тях е смисълът на живота – ето към какво ни зове Рабиндранат Тагор. Нека се вслушаме в тоя зов, защото той ни изведе към “пътя на съвършенството”! – завършва словото си Васил Ставрев през далечната 1926 година.

“Като виждам с каква симпатия ме посрещате, казва Тагор, смятам, че ме приемате за свой поет, и се чувствам в този момент като българин!”

“Тук, във вашата страна, аз празнувам пак рожден ден и идеалите ми намират пълен израз. Намерих в сърцата ви своето жилище.”  


От книгата „Рабиндранат Тагор- митичният страж“ автор Стефания Димитрова издателство „Алфа-Омега“

НА ГОСТИ НА ЧАЕНА ЦЕРЕМОНИЯ

откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“

автор Стефания Димитрова

на гости на чаена церемония

Красотата, която лекува

Японците, които са развили изключителна чувствителност към изяществото, смятат, че създаването на красота в ежедневието е мощно средство за лечение. Те обичат да казват: „Ако позволиш на окото си да бъде будно за света така, както ти се представя, и добавиш към това великолепие своя скромен дял в ежедневните активности, като приготвяне, сервиране на храната, аранжиране на дома, работа в градината – това е избор, утвърждаващ и възвеличаващ живота.“

Много японски домакини споделят, че най-значимо за тях е интегрирането на красотата в ежедневието, защото трайно установява дълбоко усещане за цялостност в живота им. Японки, отдали се на изкуствата, разказват: „Когато болката те обгърне, ако потърсиш утеха в нещо друго, то няма да я прогони, но ще премести фокуса на вниманието от грозотата, която ранява върху великолепието, а това е възвишено.“

Изборът на съдовете за чаена церемония например, последователните етапи на подготовка, церемониалът, декорацията на помещението, подреждането на градината, в която е построен павилионът за пиене на чай, както и всички останали видими форми, са посредници към целта, а именно: изживяване на красотата на обичайната дейност, като приготвяне на чай.


Гостите пристигат и се покланят един на друг. Разговорите са ограничени и притихнали, защото всеки би желал да съхрани чистотата и спокойствието на момента. Когато влезе домакинята, всички ѝ се покланят с уважение и тя отговаря на поклона. Това създава една хармонична група, която взаимно се подкрепя в търсене на естетическа наслада от присъствието на чаена церемония.

Домакинята предлага елегантно подредени сладкиши в розов цвят, в хармония с цъфналите навън дръвчета. Сладките приличат на току-що паднали черешови цветчета. Сърцата на гостите са трогнати от изтънчеността и деликатността на сладкишите. С грациозни жестове домакинята стрива чаените листенца в купичка. Всеки детайл е изпълнен с такава прецизност и грация, с уважение към всеки съд и прибор, че се създава церемониал, който цели да хармонизира присъстващите и да ги потопи във вътрешна тишина. Поклон на благодарност придружава всеки жест на подаване или отнасяне на съд.

Важен е моментът тук и сега. Всички спомени, тревоги, радости, емоции и мисли са оставени вън от стаята. Цени се присъствието в настоящето и вниманието е съсредоточено върху церемонията в приятелска атмосфера. Вътрешна радост озарява присъстващите. Никакви външни събития не могат да ги откъснат от това сладостно протичане на тиха удовлетвореност и всеки е част и частица от този поток.

Чаената церемония подхранва тези жени, за да могат смело и спокойно да се справят с това, което ги очаква вън от тази стая. Тя им дава самоуважение, което произтича от усета за важността на тяхното присъствие тук и сега. Богати или бедни, щастливи или нещастни – всички жени са признателни на споделената красота.

„Тишината е най-ценна в чаената церемония, защото тя ни обгръща и ни подкрепя в най-дълбоките и най-слабите ни места. Чувстваш се на сигурно място, такъв, какъвто си. Приемат те такъв, какъвто си. Закрилян си и за теб се грижат. Твоите най-дълбоки нужди са разбрани и удовлетворени“ – казва Ямамото-сан.

Дали съчиняват поема в отговор на поздравителна картичка, или се разхождат в градината, за да съзерцават цъфтенето на вишните, падането на червените кленовите листа или полета на жерава, японките умеят да се наслаждават на красотата и да я създават.

Десетте принципа на лечебната красота

  • Чувство за взаимосвързаност
  • Единство на ума и тялото
  • Съсредоточеност в действията
  • Подхранване на душата
  • Радост от живота
  • Създаване на красота
  • Развиване на усет за благодарност
  • Приемане на реалността такава, каквато е
  • Разширяване на перспективата
  • Въплъщение на състраданието

Всеки от тези принципи добавя дълбочина към парадигмата на лечебната красота и обогатява останалите.

„Отчаянието на самотата може да бъде сравнено с чувство за дълбока незарастваща рана, придружена от парализиращ страх и неудовлетвореност. Страданието се поражда от чувството за изолираност. Затова лечебният ефект на усещането за взаимо-свързаност дава сигурност, че принадлежиш към нещо по-голямо, по-силно и по-трайно от индивидуалния живот.“ Усещането за споделено състрадание, съдействие, взаимопомощ и насърчаване запълва огромната празнота на изолираността.

Празнотата и взаимосвързаността са двете страни на един и същи будистки поглед към света. Всяко нещо в света на феномените е съставено от молекули, атоми и субатомни частици. Звездите и индивидите имат еднаква структура и не може да се открие нищо, което в този смисъл да не е взаимосвързано. Гьоко-сенсей обяснява това чувство по следния начин: „Нещата са свързани чрез безграничността. Миналото, настоящето и бъдещето са свързани в мрежата на празнотата.“

Обграден от трагедия или загуба в индивидуалното си пространство, човекът е погълнат от мъка. В споделеното пространство терзанието се разтваря в позитивните настроения на околните. А красотата помага да се премести фокусът на вниманието от негативните емоции върху празнотата и тишината на настоящето. Когато е наранен, човекът има нужда от допълнително подхранване, а красотата има това качество. Тя е мощно лечебно средство, което прониква в неподозирани дълбочини на психиката и запълва всички пукнатини и процепи. Тя освобождава от ограничения, за които не сме подозирали.

Актът на създаване на красота е жизнеутвърждаващ. Създаването или съзерцаването на създадената красота утвърждава надеждата, засилва способността ни да посрещаме нещастието и съживява посърналите. Веднъж щом си изпитал целебната сила на красотата, я търсиш или я създаваш като противоотрова на ежедневните тревоги.

Красотата също омекотява грубостта и ъгловатия характер, като създава единна гъвкава и грациозна основа за общуване. Тя е като флуид, който предотвратява калцирането в егоистична клетка. Разтваря затворените врати на сърцето, което е потърсило закрила от нараняване. Затворен в страданието си в миналото, индивидът не може да изживее настоящето. Красотата държи неговото внимание в едно настояще, защитено от нараняване.


Пребиваването в сигурността на красотата създава възможност за утвърждаване на ценността на собственото ни присъствие. Да се съзерцава красотата – означава да се разпознае стойността на обекта и субекта на съзерцанието. В този смисъл красотата ни помага да изпитаме дълбоката връзка на нещата и своето място в мрежата от обвързаност.

Дистанцията между нещата изчезва, няма разлика между създател и съзерцател на красотата, участват всички сетива. Това е именно и третият аспект на лечебната сила на японската култура: постигане на хармония със света чрез възхита пред великолепието на всяко нещо и изтънчен начин за възприемане на танца на нещата.

издателство „Алфа-Омега“

Facebook

Книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ може да закупите оттук

Преди 8000 години прототраките са изобразявали еволюцията на божественото

swastikas in two directions

Стефания Димитрова

Анализ на символа на свастиката върху керамика от палеолитни находища в България.

Диади от свастики украсяват плоска чиния, намерена в пещерата Деветак край гр. Ловеч. Находката е от 6000 г. пр. Хр. За неолитните култури свастиката (пречупен кръст) е рядко явление, а диадична свастика (обърната наляво и надясно) е изключително откритие.

Ако за един археологичен дискурс откритата чиния означава добра керамична техника, в дискурса на една културна антропология, която се интересува от проекцията на човека върху създадените от него културни паметници (вещи, писменост, език), това откритие е извънредно ценно.

Свастика, обърната наляво

Етнографията, етнологията и културната антропология са единодушни в тълкуването на ритуалното движение и ритуалните символи, обърнати по посока наляво. Десетки примери на ритуална практика от Индонезия до Северна Лапландия сочат, че народите са приели за “вярна“ и свещена посоката на движение, обратна на часовниковата стрелка. Тя означава разрушаване на видимото битие, профанния свят с цел достигане на сакралното “митично време“, в което се съхраняват образците на първосътворението.

Свещеното “митично време“ е отвъд времето и пространството. Това е състоянието на Всемогъщия творец. (Ето един пример от българския бит – хорото, което е ритуален танц, също се движи обратно на часовниковата стрелка.)

Това винаги означава отричане на земното, на човешкото, на създаденото. Видимият свят е считан за небожествен. В този смисъл свастиката, обърната наляво се тълкува като разрушаване, унищожаване.

Свастика, обърната надясно

Свастиката, обърната надясно, се почита в Индия от времето на древните Веди (3000 г. пр. Хр.) до наши дни. Там тази посока на символа е приета за правилна, защото символизира Шри Ганеша- божество на мъдростта и невинността. Той е първият принцип на творението,който пронизва цялото битие и е отвъд него. Едно от имената на Шри Ганеша е Вигнанаша – т.е. „невинността, която преодолява всякакви препятствия“.

Диадична свастика от Деветашката пещера

Да се върнем към диадичната свастика, открита в Деветашката пещера. Фактът, че знаците едновременно са нарисувани наляво и надясно, сам по себе си говори, че посоката наляво не е сакрализирана и е равностойна на посоката надясно.

Какво би могло да означава съчетаването на двата символа? Поддържане на равновесие между сътворяването и разрушаването, между сакралното и профанното? Но в този смисъл светът би се намирал в постоянно непроменимо състояние на покой. А историята недвусмислено ни показва движение, промяна на човечеството.

Тук си припомняме заключението на грандиозното изследване върху човешката история на световноизвестния философ на историята Арнолд Тойнби. Според него “Целта на човешкото усилие, на развитието на цивилизацията се равнява на напредък на светостта.“

Според д-р Нирмала Шривастава, доктор хонорис кауза на Академията на науките на Санкт Петербург, движението на свастиката надясно означава еволюция на първия принцип на Сътворението – на невинността, на божествеността, а посоката на разрушение, посоката наляво следва да тълкуваме в смисъла на разрушаване на пречките за еволюция на божественото.

Първият принцип на творението – божествеността, отстранява всички пречки в своето себеразвитие. (Да си припомним името на Шри Ганеша: “Той преодолява всички препятствия“).

Четецът на божествения текст

Човекът от неолита на средината между хаоса и Космоса, в своята интуитивна свързаност с божественото рисува свастиката в диада. Човекът, разбиран от съвременната философия като “четецът на божествения текст“, 8000 години по-късно открива значението на този символ като: себеразвитие на светостта, която разрушава всякакви пречки за изпълнение на божествения план.

Културата на прототкраките, която се разпростирала по земите на днешна България, Северна Гърция, Южна Румъния и Северна Сърбия, е носела едно дълбоко проникновение. Три хиляди години преди древноиндийските Веди на тази земя се е почитал символът на божествената същност на човека. В зората на европейската култура човекът е имал позитивна (макар може би неосъзнавана) нагласа за света, в който живее.

Къде ли в своя път човечеството е загубило ориентир и е започнало да противопоставя видимия свят на божествения и с това да желае своето разрушение?

Courrier of UNESCO, 1996

https://www.facebook.com/alfaomega.bg

ПРИТЧИТЕ -ТРОЯНСКИЯТ КОН НА ПСИХОТЕРАПЕВТА

Притчата - помощник на психотерапевта

Това, което ни преследва е по петите ни


В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого?

Това, което ни преследва, е по петите ни. Защото това, от което бягаме, е Великата заблуда на нашия живот. Нашето обкръжение, нашето самочувствие, нашите проблеми или радости следват точно колебанията на вътрешните ни очаквания. Защото мисълта е като магнит, като гравитация, която привлича различни неща. Това, от което се страхуваме или в което имаме силна вяра, като че ли тутакси се случва.

Нима може да се избяга от една самоизмама в друга? Резултатът е само промяна на цвета на палитрата. От розовата палитра се променя във виолетова, сиво-зелена, лепкаво-синя, докато най-сетне една мъглива нощ се събудим, зъзнещи в мъртвешкия хлад на безизходицата.

Необикновени, особени, странни, знаменити и в същото време най-обикновени хора


“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Сигурно си мислиш вече, читателю, че щом хората, които се нуждаят от неотложен съвет, помощ, съчувствие, се съпротивляват срещу всяко наставление, какво остава за тези, които дори не съзнават, че влачат със себе си назряващи проблеми, бъдещи конфликти, болести и напрежение. Как би могла психотерапията да проникне в душевността на личността, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии? Та нали и Бог дори не влиза в интимния свят на човека без покана.

За възрастните притчата е това, което за децата е „класическата баба“


Най-неусетно това може да стори притчата. Тя ни откъсва от директен контакт с действителността, създава усещането за условност и дистанцираност от собствените ни конфликти. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” носи магията на приказките. С нея в миг сълзите се превръщат в смях, обидата в усмивка.


Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ автор Стефания Димитрова

поредица „ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО
Поръчай с наложен платеж оттук

Поръчай с дебитна или кредитна карта оттук

ДЗЕН ПОЕЗИЯ

Може ли да бъде спрян потокът в долината?

Скоро ще се влее в големия океан
и ще се превърне в грамадна морска вълна.

Петелът потръпва от студ.
Покатерва се на своето място в обора.

Дивата патица, усетила хлад, се гмурва във водата.

Един е прекият път – през трънливите храсти.



Проблясващата повърхност на езерото омагьосва рибарите.

Тревистият цвят опиянява летящите дракони.

Един е пътят на вечността.

Тишината на ума се запътва натам.



дзен поезия

Луната целува водата,

водата обгръща Луната.

Сенките на замъка изчезват при пълнолуние.

Клонките на върбата изглеждат прозрачни,

когато са отрупани със скреж.


Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова

ПРИКАЗКИТЕ И ПРИТЧИТЕ – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието
книга първа Бисерната броеница на Сарасвати

психотерапия с притчи
Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието

В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого? Нима може да се избяга от една самоизмама в друга?

Притчата – приказка за пораснали деца

Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Как би могла психотерапията да проникне в душата на тези хора, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии?

Най-неусетно това може да стори притчата. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” не носи нова играчка, дрешка или електронна игра от чужбина. Тя носи магията на приказките.

Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ книга първа от поредицата ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО автор Стефания Димитрова