ПРИТЧИТЕ -ТРОЯНСКИЯТ КОН НА ПСИХОТЕРАПЕВТА

Притчата - помощник на психотерапевта

Това, което ни преследва е по петите ни


В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого?

Това, което ни преследва, е по петите ни. Защото това, от което бягаме, е Великата заблуда на нашия живот. Нашето обкръжение, нашето самочувствие, нашите проблеми или радости следват точно колебанията на вътрешните ни очаквания. Защото мисълта е като магнит, като гравитация, която привлича различни неща. Това, от което се страхуваме или в което имаме силна вяра, като че ли тутакси се случва.

Нима може да се избяга от една самоизмама в друга? Резултатът е само промяна на цвета на палитрата. От розовата палитра се променя във виолетова, сиво-зелена, лепкаво-синя, докато най-сетне една мъглива нощ се събудим, зъзнещи в мъртвешкия хлад на безизходицата.

Необикновени, особени, странни, знаменити и в същото време най-обикновени хора


“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Сигурно си мислиш вече, читателю, че щом хората, които се нуждаят от неотложен съвет, помощ, съчувствие, се съпротивляват срещу всяко наставление, какво остава за тези, които дори не съзнават, че влачат със себе си назряващи проблеми, бъдещи конфликти, болести и напрежение. Как би могла психотерапията да проникне в душевността на личността, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии? Та нали и Бог дори не влиза в интимния свят на човека без покана.

За възрастните притчата е това, което за децата е „класическата баба“


Най-неусетно това може да стори притчата. Тя ни откъсва от директен контакт с действителността, създава усещането за условност и дистанцираност от собствените ни конфликти. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” носи магията на приказките. С нея в миг сълзите се превръщат в смях, обидата в усмивка.


Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ автор Стефания Димитрова

поредица „ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО
Поръчай с наложен платеж оттук

Поръчай с дебитна или кредитна карта оттук

ДЗЕН ПОЕЗИЯ

Може ли да бъде спрян потокът в долината?

Скоро ще се влее в големия океан
и ще се превърне в грамадна морска вълна.

Петелът потръпва от студ.
Покатерва се на своето място в обора.

Дивата патица, усетила хлад, се гмурва във водата.

Един е прекият път – през трънливите храсти.



Проблясващата повърхност на езерото омагьосва рибарите.

Тревистият цвят опиянява летящите дракони.

Един е пътят на вечността.

Тишината на ума се запътва натам.



дзен поезия

Луната целува водата,

водата обгръща Луната.

Сенките на замъка изчезват при пълнолуние.

Клонките на върбата изглеждат прозрачни,

когато са отрупани със скреж.


Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова

ПРИКАЗКИТЕ И ПРИТЧИТЕ – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието
книга първа Бисерната броеница на Сарасвати

психотерапия с притчи
Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието

В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого? Нима може да се избяга от една самоизмама в друга?

Притчата – приказка за пораснали деца

Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Как би могла психотерапията да проникне в душата на тези хора, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии?

Най-неусетно това може да стори притчата. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” не носи нова играчка, дрешка или електронна игра от чужбина. Тя носи магията на приказките.

Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ книга първа от поредицата ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО автор Стефания Димитрова

Какво е щастие за японците?

щастие според японския светоглед

Какво е това чудно нещо, наречено щастие? „То не е заровено съкровище, дреха от модерен бранд или диплома от световноизвестен университет“ – казват в Япония.

Щастие като пътуване през живота

Щастието е самият процес на пътуване през събитията на живота. Дребните неща, които изграждат деня и нощта ни. Ако не ги забележим, те ще си останат там, непоколебимо очакващи, вечно на разположение. Като ги пропускаме, заслепени от преследването на химерата „ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ“, губещи сме ние.
Уханието на пролет през прозореца; заскрежените клони на дърветата в парка; веселият смях на децата в градинката пред блока; свежестта, която струи от приветливата продавачка на маслини; силуетът на възрастен човек, който бавно се разхожда в парка сред дъжд от падащи листа; меката топлина в очите на жената, която продава кокичета на улицата: красотата на „десетте хиляди неща“ е тук, само за нас. А ние ѝ обръщаме гръб, за да търсим повишение в службата, което едва ли в близките десет години ще получим; признание, което никога няма да дойде; любов, каквато е описана в романите.

Японецът ще каже: „Бъди доволен, че имаш работа, защото има хиляди безработни и милиони гладни; за признанието е важно не какво получаваш, а какво даваш на другите, така твоята душа ти е признателна; а любовта в романите е описана като „падане, а не въздигането в любовта“ (falling in love). Автор на въздигането си само ти.

Щастието не е цел. Дори да срещнеш бленувания човек, да създадеш мечтаното семейство, да имаш най-прекрасните деца, да работиш това, което винаги си желал – защо вечер, след всички тези удоволствия и предписани щастия, се потапяш в блаженството на съня? „Защото след дълбок сън без сънища се чувствам зареден и изпълнен с живот“ – ще ми отговориш. Вярвам ти, защото в съня без сънища отиваш там, откъдето започва всичко, там, където не си нито любим, нито омразен; нито приятел, нито враг; нито умен, нито глупав; нито богат, нито беден; нито красив, нито грозен.

Там, във великото Единство, което съществува преди, по време и след всички неща, душата ти си почива от трескавото изпълняване на предписанията на рецептите за „щастие“ и се изцелява от безцелните битки за химерни награди. За реалността, която ни захранва както съня без сънища и която поражда десетте хиляди имена на красотата, ще стане въпрос във втора част на тази книга. Как и къде изгубихме връзка с тази реалност, едновременно вътрешно присъща и отвъдна на нашето съзнание?

откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ автор Стефания Димитрова

БНР и Дарик за книгата  „Когато белият жерав разтвори крилете си“