Преди 8000 години прототраките са изобразявали еволюцията на божественото

swastikas in two directions

Стефания Димитрова

Анализ на символа на свастиката върху керамика от палеолитни находища в България.

Диади от свастики украсяват плоска чиния, намерена в пещерата Деветак край гр. Ловеч. Находката е от 6000 г. пр. Хр. За неолитните култури свастиката (пречупен кръст) е рядко явление, а диадична свастика (обърната наляво и надясно) е изключително откритие.

Ако за един археологичен дискурс откритата чиния означава добра керамична техника, в дискурса на една културна антропология, която се интересува от проекцията на човека върху създадените от него културни паметници (вещи, писменост, език), това откритие е извънредно ценно.

Свастика, обърната наляво

Етнографията, етнологията и културната антропология са единодушни в тълкуването на ритуалното движение и ритуалните символи, обърнати по посока наляво. Десетки примери на ритуална практика от Индонезия до Северна Лапландия сочат, че народите са приели за “вярна“ и свещена посоката на движение, обратна на часовниковата стрелка. Тя означава разрушаване на видимото битие, профанния свят с цел достигане на сакралното “митично време“, в което се съхраняват образците на първосътворението.

Свещеното “митично време“ е отвъд времето и пространството. Това е състоянието на Всемогъщия творец. (Ето един пример от българския бит – хорото, което е ритуален танц, също се движи обратно на часовниковата стрелка.)

Това винаги означава отричане на земното, на човешкото, на създаденото. Видимият свят е считан за небожествен. В този смисъл свастиката, обърната наляво се тълкува като разрушаване, унищожаване.

Свастика, обърната надясно

Свастиката, обърната надясно, се почита в Индия от времето на древните Веди (3000 г. пр. Хр.) до наши дни. Там тази посока на символа е приета за правилна, защото символизира Шри Ганеша- божество на мъдростта и невинността. Той е първият принцип на творението,който пронизва цялото битие и е отвъд него. Едно от имената на Шри Ганеша е Вигнанаша – т.е. „невинността, която преодолява всякакви препятствия“.

Диадична свастика от Деветашката пещера

Да се върнем към диадичната свастика, открита в Деветашката пещера. Фактът, че знаците едновременно са нарисувани наляво и надясно, сам по себе си говори, че посоката наляво не е сакрализирана и е равностойна на посоката надясно.

Какво би могло да означава съчетаването на двата символа? Поддържане на равновесие между сътворяването и разрушаването, между сакралното и профанното? Но в този смисъл светът би се намирал в постоянно непроменимо състояние на покой. А историята недвусмислено ни показва движение, промяна на човечеството.

Тук си припомняме заключението на грандиозното изследване върху човешката история на световноизвестния философ на историята Арнолд Тойнби. Според него “Целта на човешкото усилие, на развитието на цивилизацията се равнява на напредък на светостта.“

Според д-р Нирмала Шривастава, доктор хонорис кауза на Академията на науките на Санкт Петербург, движението на свастиката надясно означава еволюция на първия принцип на Сътворението – на невинността, на божествеността, а посоката на разрушение, посоката наляво следва да тълкуваме в смисъла на разрушаване на пречките за еволюция на божественото.

Първият принцип на творението – божествеността, отстранява всички пречки в своето себеразвитие. (Да си припомним името на Шри Ганеша: “Той преодолява всички препятствия“).

Четецът на божествения текст

Човекът от неолита на средината между хаоса и Космоса, в своята интуитивна свързаност с божественото рисува свастиката в диада. Човекът, разбиран от съвременната философия като “четецът на божествения текст“, 8000 години по-късно открива значението на този символ като: себеразвитие на светостта, която разрушава всякакви пречки за изпълнение на божествения план.

Културата на прототкраките, която се разпростирала по земите на днешна България, Северна Гърция, Южна Румъния и Северна Сърбия, е носела едно дълбоко проникновение. Три хиляди години преди древноиндийските Веди на тази земя се е почитал символът на божествената същност на човека. В зората на европейската култура човекът е имал позитивна (макар може би неосъзнавана) нагласа за света, в който живее.

Къде ли в своя път човечеството е загубило ориентир и е започнало да противопоставя видимия свят на божествения и с това да желае своето разрушение?

Courrier of UNESCO, 1996

https://www.facebook.com/alfaomega.bg

ПРИТЧИТЕ -ТРОЯНСКИЯТ КОН НА ПСИХОТЕРАПЕВТА

Притчата - помощник на психотерапевта

Това, което ни преследва е по петите ни


В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого?

Това, което ни преследва, е по петите ни. Защото това, от което бягаме, е Великата заблуда на нашия живот. Нашето обкръжение, нашето самочувствие, нашите проблеми или радости следват точно колебанията на вътрешните ни очаквания. Защото мисълта е като магнит, като гравитация, която привлича различни неща. Това, от което се страхуваме или в което имаме силна вяра, като че ли тутакси се случва.

Нима може да се избяга от една самоизмама в друга? Резултатът е само промяна на цвета на палитрата. От розовата палитра се променя във виолетова, сиво-зелена, лепкаво-синя, докато най-сетне една мъглива нощ се събудим, зъзнещи в мъртвешкия хлад на безизходицата.

Необикновени, особени, странни, знаменити и в същото време най-обикновени хора


“Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

“Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Сигурно си мислиш вече, читателю, че щом хората, които се нуждаят от неотложен съвет, помощ, съчувствие, се съпротивляват срещу всяко наставление, какво остава за тези, които дори не съзнават, че влачат със себе си назряващи проблеми, бъдещи конфликти, болести и напрежение. Как би могла психотерапията да проникне в душевността на личността, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии? Та нали и Бог дори не влиза в интимния свят на човека без покана.

За възрастните притчата е това, което за децата е „класическата баба“


Най-неусетно това може да стори притчата. Тя ни откъсва от директен контакт с действителността, създава усещането за условност и дистанцираност от собствените ни конфликти. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” носи магията на приказките. С нея в миг сълзите се превръщат в смях, обидата в усмивка.


Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ автор Стефания Димитрова

поредица „ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО
Поръчай с наложен платеж оттук

Поръчай с дебитна или кредитна карта оттук

ДЗЕН ПОЕЗИЯ

Може ли да бъде спрян потокът в долината?

Скоро ще се влее в големия океан
и ще се превърне в грамадна морска вълна.

Петелът потръпва от студ.
Покатерва се на своето място в обора.

Дивата патица, усетила хлад, се гмурва във водата.

Един е прекият път – през трънливите храсти.



Проблясващата повърхност на езерото омагьосва рибарите.

Тревистият цвят опиянява летящите дракони.

Един е пътят на вечността.

Тишината на ума се запътва натам.



дзен поезия

Луната целува водата,

водата обгръща Луната.

Сенките на замъка изчезват при пълнолуние.

Клонките на върбата изглеждат прозрачни,

когато са отрупани със скреж.


Откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си – книга за познавачите и за тези, които не познават духа на Япония. автор Стефания Димитрова

ПРИКАЗКИТЕ И ПРИТЧИТЕ – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието
книга първа Бисерната броеница на Сарасвати

психотерапия с притчи
Притчите на Изтока – психотерапия на ежедневието

В деня, в който мрежата с проблемите натежава дотолкова, че в съзнанието ни започва да се мярка образът на психотерапевта, ние си намираме хиляди причини, за да го забравим.

Потапяме се в удоволствието на “трескавата работа”, на зашеметяващи планове за бъдещето, на “приятни разговори” с “приятна компания” (ако успеем да се убедим, че е такава). Даваме заплатата си за скъп парфюм, ей тъй за самочувствие. Опитваме се да избягаме,… но от кого? Нима може да се избяга от една самоизмама в друга?

Притчата – приказка за пораснали деца

Няма как, ще трябва все пак да отида на психотерапевт” – мисли си жената, увита в палто от норки. “Но как той ще разбере толкова сложни и неразрешими проблеми като моите. Аз съм толкова особена, необикновена.”

Да, наистина, той ще се убеди, че съм странна” – промърморва си свитата на пейката до нея женица с извехтяло палто.

Човекът в сивия костюм. Ето го и него. Значи най-сетне се реши да дойде. Сложил си е очила, да не го познаят. Може би има право. Та той е толкова известен, може да се каже дори знаменит. “Ако някой го познае и вземе, че каже на малката сладка секретарка, с която отскоро са много близки. По-добре да бъде инкогнито.”

Тези толкова “необикновени, особени, странни, знаменити” и в същото време най-обикновени хора, които можем да срещнем навсякъде, още преди да влязат в кабинета на психотерапевта, са се въоръжили с няколко брони на недостъпност. Взели са със себе си безброй бутафорни оръжия, за да защитят своята “знаменитост”, “изключителност”.

Как би могла психотерапията да проникне в душата на тези хора, да си позволи да размести ценности и да разруши илюзии?

Най-неусетно това може да стори притчата. За възрастните притчата е това, което е “класическата баба” за децата. “Класическата баба” не носи нова играчка, дрешка или електронна игра от чужбина. Тя носи магията на приказките.

Откъс от книгата „Бисерната броеница на Сарасвати“ книга първа от поредицата ПРИТЧИТЕ НА ИЗТОКА – ПСИХОТЕРАПИЯ НА ЕЖЕДНЕВИЕТО автор Стефания Димитрова

Какво е щастие за японците?

щастие според японския светоглед

Какво е това чудно нещо, наречено щастие? „То не е заровено съкровище, дреха от модерен бранд или диплома от световноизвестен университет“ – казват в Япония.

Щастие като пътуване през живота

Щастието е самият процес на пътуване през събитията на живота. Дребните неща, които изграждат деня и нощта ни. Ако не ги забележим, те ще си останат там, непоколебимо очакващи, вечно на разположение. Като ги пропускаме, заслепени от преследването на химерата „ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ“, губещи сме ние.
Уханието на пролет през прозореца; заскрежените клони на дърветата в парка; веселият смях на децата в градинката пред блока; свежестта, която струи от приветливата продавачка на маслини; силуетът на възрастен човек, който бавно се разхожда в парка сред дъжд от падащи листа; меката топлина в очите на жената, която продава кокичета на улицата: красотата на „десетте хиляди неща“ е тук, само за нас. А ние ѝ обръщаме гръб, за да търсим повишение в службата, което едва ли в близките десет години ще получим; признание, което никога няма да дойде; любов, каквато е описана в романите.

Японецът ще каже: „Бъди доволен, че имаш работа, защото има хиляди безработни и милиони гладни; за признанието е важно не какво получаваш, а какво даваш на другите, така твоята душа ти е признателна; а любовта в романите е описана като „падане, а не въздигането в любовта“ (falling in love). Автор на въздигането си само ти.

Щастието не е цел. Дори да срещнеш бленувания човек, да създадеш мечтаното семейство, да имаш най-прекрасните деца, да работиш това, което винаги си желал – защо вечер, след всички тези удоволствия и предписани щастия, се потапяш в блаженството на съня? „Защото след дълбок сън без сънища се чувствам зареден и изпълнен с живот“ – ще ми отговориш. Вярвам ти, защото в съня без сънища отиваш там, откъдето започва всичко, там, където не си нито любим, нито омразен; нито приятел, нито враг; нито умен, нито глупав; нито богат, нито беден; нито красив, нито грозен.

Там, във великото Единство, което съществува преди, по време и след всички неща, душата ти си почива от трескавото изпълняване на предписанията на рецептите за „щастие“ и се изцелява от безцелните битки за химерни награди. За реалността, която ни захранва както съня без сънища и която поражда десетте хиляди имена на красотата, ще стане въпрос във втора част на тази книга. Как и къде изгубихме връзка с тази реалност, едновременно вътрешно присъща и отвъдна на нашето съзнание?

откъс от книгата „Когато белият жерав разтвори крилете си“ автор Стефания Димитрова

БНР и Дарик за книгата  „Когато белият жерав разтвори крилете си“